В миналия брой на вестника разказахме за успеха на Здравка Евтимова в САЩ – за излизането на нейната 6-та книга – романът „В града на радостта и мира“ („In the Town of Joy and Peace”), дело на издателство Fomite Books. Сега ви предлагаме кратко интервю с авторката, която е преводач в звено “Протокол” в Министерство на отбраната.
– Пазарен автор ли си?
– Определението не ми харесва. Това са малки университетски издателства, едва ли залагат на печеливша литература. Няма да забогатеят с мен. Канят ме да изпратя следващата си книга. Поканата не означава публикация. Запазват правото си да казват “да” това ми харесва. Или “не” – благодаря, но в момента предложението ви не отговаря на профила на нашето издание. Поканата е отворена врата. А дали книгата ще успее да премине през нея – като през сито или иглени уши – зависи от самата книга.
– Как си обясняваш интереса на американските издателства към теб?
– Хората желаят да видят един поглед към начин на живот, който не биха имали друга възможност да усетят. Това е моят поглед за живота, за моя роден край. Родена съм в Перник, там живея, а Радомир познавам – там се намира парче земя – присаждам дърветата и ходя с моята внучка всяка събота и неделя. Тя е на 3 години. Имам познати и приятели. Интересни хора, към които с течение на годините се привързвам. Моите, заедно с техните слабости, някак изграждаме една радост, когато се срещнем. Може би това е успяло да влезе в книгата.
– На запад се лансират наши книги, със задължително клише – колко зловещ и грозен е соца. У нас вече е втръснало и не носи изненада и смисъл.
– Книгите ми не са посветени на миналото, а са от настоящия ден. Такъв, какъвто аз го живея, какъвто го живеят хората в този край. Да оцениш миналото трябва да познаваш много фактори, от много аспекти да го разгледаш. Да живея в миналото не е моята сила. Живея в настоящето. И героите ми, хората, които познавам, са от плът и кръв. В книгата ми намират път живи хора, може би това е накарало читателите и редакторите на издателството да се заинтересуват. Но то не е нещо, което съм си наложила, за да стигна до американския читател. Или съм си решила това или онова да внуша. Писала съм, което се е случило и е минало през кръвта ми, и ме е порязало или ме е зарадвало. Човек не може да заповяда на радостта си или на болката си. Той се води от тях. Болка, радост, а понякога и отчаяния са се прокрадвали в книгата. Но са непреднамерени, нетърсени. Случили са се. Човек не иска да го боли, но го боли. Иска да се радва, но някой път – главата да си отреже – не може.
– Там пътуваш с внучката си. Какъв свят се надяваш да им създадеш. И с книгите, и с живота си?
– Тя е малка на 3 години. Разказвам й приказки. Като тръгне да плаче, аз и разказвам нещо весело, за да се успокои. Моите близки не се интересуват твърде много от книгите ми, за моя жалост. Семейството ми са хора техничари: единият – лекар, другият – програмист, мъжът ми – инженер, дъщеря ми завършва финанси…
– Няма опасност да изпаднеш в еуфория от световната си слава…
– Дори в сянката на такава мисъл не попадам. За да бъде приета една книга, често получавам откази. Считам ги като нещо нормално. А без откази се питам: да не си се нещо продала, или си влязла в коловоз? И се страхувам. Радвам се на приетите си книги. Когато издателство ме кани, имам кураж. Има още едно американско издателство – Ей Ти Ти Ем Прес, с което работя. Специализирано за разкази. Вече ми е издало аудио книга и сборник с разкази “Време за косене”. Чакам да излезе “Притча за камъка и други истории”. Работя по коректурите. Трябваше да ги предам, но писах, че ще стане след седмица. Не съм забогатяла от тези книги.
– Сама ли се превеждаш?
– Да. В сборника “Притча за камъка…” съм превела една трета от разказите. Другите съм ги писала направо на английски. Преводът е неимоверно, мъчително и трудно занятие. Красиво, но изисква много време. Директно да пиша на английски е трудно, но понякога мога. Понякога се усещам, че се излагам, а след това се замислям. Търся точния изказ. Например за “офейкване” има 9 идиома, търся подходящия, да ми пасва на стила. Единият е офейквам, но по елегантен начин като предизвикам обич и любопитство. Другият: затварям си всички пътища. Третият: така, че да ме намразят хората, а и аз ги мразя. Кой от тях да е – да избера, това е мъка и половина. Ами времето? Дали е минало перфектно или минало перфектно продължително? Къде ще падне ударението? Като го пишеш на английски – си върви, после като го редактираш, се мъчиш, но мъката е много по-малка.
– Как се чувстваш в Министерство на отбраната?
– Като човек, който спазва висока дисциплина и това ми помага всеки ден от живота. Честно. Работиш – ако срокът да предадеш материал е 11 ч., ти трябва да си готов в 9. Но да си готов така, че да отговаряш за всяка дума, за всяка запетая, да си проверил всички източници. Да го предадеш така, че хората работещи по-нататък, да се осланят на тоя материал. И това е вярно не само за мен, но и за всички колеги от екипа. Ние сме преводачи на “Протокола” – аз, Михаела Димитрова и Надежда Стефанова. Разчитам на тях. Прекрасни преводачи.
Михаела, ми направи корицата на предстоящата книга, която ще излезе в САЩ – “Притча за камъка…”. Главният редактор и собственик на издателството Ей Ти Ти Ем Прес хареса изображението като изключително. Михаела го снима с фотоапарат, обработи го с фотошоп чрез прийоми на художествен фотограф. Това е втората корица, която тя ми прави, освен книгата в Израел – “Погрешно и други истории”. Не съм спечелила от книгите си, но ако един ден се случи – ще направя ярък жест към нея, както тя го прави сега за мен. Днес тя е мой незаменим приятел. Не е финансов или бизнес интерес, а приятелска връзка. Говорим си за внуци – тя има Филип, аз – моите. Приятно се общува с нея, защото е почтен и свестен човек, каквито са рядкост.
