-Г-н Попов, отделянето на Великобритания от ЕС е безспорно събитие, но какъв е всъщност характерът на Брекзит?
– Става въпрос за едно наистина грандиозно събитие с глобален резонанс. Уйлям Хейг, бившият външен министър на Великобритания, го определя като „най-сложния развод случил се някога в историята“. Брекзит е колосално събитие и за Обединеното кралство, и за Европейския съюз, и за САЩ, Китай, Русия, за целия свят. И не бива да го определяме нито като тъжно, нито като радостно, а като сериозно явление. То проблематизира единството на Кралството и единството на Европа, то променя подредбата на глобалните мрежи и взаимоотношения. Процесите на разпад се виждат и на Острова и на Континента. За Европа Брекзит е изключителен удар срещу целия европейски проект на интеграция. Защото напуска не някоя малка страна, а една от най-големите световни държави, петата световна икономика. Лондон е един от стожерите на Съюза. От времето на Втората световна война това е най-разтърсващото Европа събитие. То има много измерения и не бива да се оценява елементарно в стил-кой печели и кой губи. Разводът между Лондон и Брюксел води и до ползи, и до вреди едновременно и за двете страни.
-Може ли да има и ползи?
-Ползата, например за Британия, е изразена през едно ключово изречение на министър-председателя Тереза Мей, когато тя обяви в Парламента старта на процедурата за напускане на ЕС след 40-годишно членство, а именно, че благодарение на националното самоопределение Великобритания става истински глобална сила отвъд границите на Европа, и че отново британците имат уникалната възможност да градят собственото си бъдеще. В историята големите държави и нации са станали велики благодарение на това, че националните им елити са ръководели самостоятелно и отговорно градежа на бъдещето. И с това са станали пример за подражание от други народи.
ЕС всъщност създаде изключителен прецедент с Маастрихтските договори, обвързващи изграждането на властови наднационални институции в Брюксел с отнемането на национален суверенитет и пълномощия от страните-членки. И това създаде усещането у европейските граждани в отделните държави, че те вече няма да определят своето собствено бъдеще. И че бъдещето им ще се прави някъде другаде, извън техните национални истории, мечти, стремежи, планове, извън техните територии, институции и традиции. Това е големият проблем и той изостри днешния голям конфликт в ЕС, изразен през сблъсъка между европеизма и национализма. Идеологията на европеизма, въплътена и изразена от космополитния елит, за да се наложи и да успее трябва да преодолее националните истории и географии. Досега този елит допускаше, че това е единствения начин да се осъществи проекта за обединена Европа. Тази идеология на европеизма, която е конкретна форма на глобализма, приканва да се отиде отвъд историята и географията на своите страни-членки, за да се изгради едно ново бъдеще, което не е зависимо и обвързано с нито една национална идентичност.
-А закъсня ли ЕС с проекта за федерация?
-Разбира се, че закъсня, когато след приемането на Маастрихтските договори през 90-е г., се създаде необходимата правна рамка за бързото федерализиране на Европа. Падането на Берлинската стена беше ключов фактор не само за края на Студената война, но и пусков механизъм за създаването на Европейски Съединени Щати. Но всички бяха опиянени от падането на Стената и елитът пропусна този момент, когато народите бяха готови за нов вид солидарност, интеграция и ново съвместно бъдеще. Погрешно се очакваше този процес да е по-дълъг. Тогава в ЕС още не бяха Швеция, Финландия и Австрия, както и 13-те страни на т.нар. Нова Европа. Ако искрено вярваха в европейския проект, тогава страните от т.нар. европейски Запад можеха да решат този въпрос, като вземат решение на основа на достатъчно много договорености и интеграционни механизми, които съществуваха и до 1992-а г. Защо не го направиха? На това някои отговарят, че първо са искали ЕС да се разшири буквално до границите на континента Европа. Напротив, първо трябваше да се създаде федерация на страните-учредителки на ЕИО (Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург) плюс евентуално някои от приетите до 1990 г. – Дания, Ирландия, Гърция, Испания, Португалия, и когато подобна европейска федерация узрее и се развие до степен на федерална държава, тогава тя можеше да отвори вратите си за нови „щати“ желаещи да се присъединят. Например, 13 щата създават Съединените Американски Щати, а всички останали до 50 са се присъединявали впоследствие към новата държава. Между впрочем подобно е и разбирането на Валери Жискар Д'Естен, изразено наскоро по повод 60-годишнината от подписването на Римските договори. Визията и отговорността е била на европейския елит тогава, на лидери като Кол, Митеран, Сантер. Живи и дейни са били и всички ментори на проекта за обединена Европа. Те именно пропуснаха да мобилизират западните общества и да интегрират Европа. И щеше да има ясни правила и европейският проект щеше да се развие по съвсем различен начин. Защото едно е да влизаш в съюз на държави, а друго е – във федерална държава.
-Анализатор като Джордж Фридман казва, че ЕС е създаден за просперитет и за мир – просперитетът не се случи, на масата е мирът. Наистина ли въпросът за мира в Европа е на дневен ред?
-В някъкъв смисъл – да, радикалният национализъм в някои страни на ЕС днес плаши и реанимира травматични спомени от миналия век. Има два вида национализми – единият е нормалния държавен национализъм, свързан с благосъстоянието на нацията, с демокрацията и сигурността на границите на националната държава, с националния просперитет. Това е национализмът, направил възможен световния ред. Вестфалската международна система на нациите, създадена и развиваща се след Трийсетгодишната война, до ден днешен е жива. Споразумението в 1648 г. е легализирало правото на нациите на самоопределение, правото им на неприкосновеност на териториалните граници, суверинитет и идентичност, и всичко това в името на мира. С това се раждат модерните национални държави, направили възможни и капитализма и демокрацията в Европа.Това са сред най-добрите плодове на европейската история, които не бива да пренебрегваме. Но в края на 19 и началото на 20 век се появяват екстремните радикални национализми, за които реализирането на националната идея и интерес минава през победа над врага, врагът, когото трябва да победиш с война. И затова Първата световна война е по-различна от Втората, защото е война на радикализираните национални интереси, доведени до своя екстремен експанзионистичен модел.
-Аналогична ли е ситуацията днес с времето преди Първата световна война?
-Това е превантивно изказване, плод на тревога и страх. Когато казваме, че мирът е поставен под въпрос, няма реално такава опасност, а го говорим превантивно на базата на историческия си опит. Не съществуват в днешния ден такива процеси, условия и факти, които да ни карат да говорим за нова война в Европа. Европа е създала всичко добро и всичко лошо в този свят. Тя е проектирала себе си в целия свят, на всички континенти – и чрез мисията на християнството и чрез експанзията на колониализма, и чрез формулирането и институционализирането на човешките права и свободи, и чрез постиженията на науките. Но тук са родени и етническите изтребления, и расизма, и концлагерите, и тоталитарните режими. И най-добрите, и най-лошите неща са родени в тази наша Европа. В този смисъл тук всичко може да се случи, колкото и привидно нещата да са наред.
-Отключва ли Брекзит такива демони?
-Засега все още не, в никакъв случай. По-скоро британското желание за национално самоопределение е свързано с процеса на все още живата модерност, както е било и във времето, когато Англия е станала световна сила от 17-и в. насам. Това е британското чувство, че най-доброто бъдеще се прави, когато си самостоятелен, автономен и свободен народ. И когато институциите на властта работят в полза на просперитета на твоите граждани и на твоя народ. Това е и убеждението на британските консерватори, и на хората, гласували за Брекзит на референдума през м.г. Въпросът, обаче е, че Великобритания, въпреки че е била винаги само с единия си крак в Европа, е много обвързана с ЕС. Преплетени са институции, бизнес интереси, много пари, политики, лични съдби на хора. В този смисъл излизането от ЕС ще бъде вид разкъсване на тяло. От друга страна, имаме съпротивляваща се Европа на космополитните елити, които дълбоко ненавиждат този Брекзит. Защото той им показва директно, че европейският проект е дефектен, щом като една Великобритания го напуска.
В следващия брой анализът продължава с темата как Брекзит ще се отрази на системата за сигурност в ЕС.
