Емил Ценков, арабист
Седми април – рожденият ден на управляващата в Сирия партия Баас, влиза в най-новата история на Близкия изток като денят, в който новият американски президент влезе в ролята си на главнокомандващ с ракетния удар по военното летище Шейрат. За САЩ датата е любопитна и с друго съвпадение – точно преди 100 г. Америка влезе в Първата световна война, накланяйки везните в полза на Съюзниците. Нападението срещу сирийското летище бе изненадващ ход, който хвърли в шок политици, медии и света като цяло. Никой не очакваше аматьорът Тръмп, под постоянната обсада на многобройните си американски опоненти, дръзко да наруши негласното руско вето. Не го очакваше и китайският лидер Си Дзинпин, тогава-на официално посещение в САЩ. Изненадан е бил и Путин, въпреки че Пентагонът е уведомил за атаката руските си колеги малко преди пристигането на въпросните „томахавки“. От военна гледна точка ракетите доведоха до незначителни повреждения и до човешки жертви. Така атаката имаше повече политически, отколкото военен ефект.
(Зло)употребите с химическото оръжие
Как се стигна дотук? Според самия Тръмп, решението му е реакция на хуманитарния шок, преживял при вида на агонизиращите сирийски деца. Едва ли обаче единствено хуманните мотиви обясняват едно решение с глобални последствия. Всъщност, употребата на нервнопаралитичен газ отдавна е част от голямата политика-химическите оръжия са в класа „оръжия за масово поражение“. През последните десетилетия нараства значението на този тип оръжие не само като средство за война, а като политически фактор от първостепенно значение. За разлика от атомното оръжие, което от края на 40-те г. представлява най-ефикасният сдържащ фактор в международните отношения, химическото многократно се използва е тактически за сплашване и пряко унищожаване на противника и на гражданското население, и стратегически като основен аргумент за западна военнополитическа намеса в близкоизточните конфликти. В Ирак, въпреки че Саддам Хюсейн използва смъртоносен газ срещу кюрдите в градчето Халабча през 1988 г., под външен натиск ликвидира запасите си от това оръжие. Но с това не избегна англо-американската наказателна интервенция, довела до свалянето на режима, а него-до бесилото. Парадоксът е, че диктаторът в случая бе набеден и основният мотив на цялата иракска война, се оказа измислен.
Нещо подобно се разиграваше през последните 4 г. и в Сирия. При химическата атака срещу Гута през 2013 г., бе набеден режимът на Асад. Но Обама отказа да бъде въвлечен в повторение на иракската авантюра и международната общност наложи ликвидирането на запасите от химическо оръжие на Дамаск. Последваха и други провокации, при които стана ясно, че и терористите разполагат с отровния зарин и нямат задръжки при използването му. Какво точно се случи при сегашната бомбордировка срещу сирийската провинция Идлиб знаят и във Вашингтон, и в Москва, и в Дамаск, както и в командните центрове на джихадистите в северозападна Сирия. Вероятно обаче няма да научим кой е взел решението за използването на нервнопаралитичния газ, т.е. кой да понесе отговорността. А и това ще вълнува единствено историците, защото присъдата вече е произнесена от единствения релевантен фактор и оповестена от световните медии.
Часът на Тръмп
За президента-бизнесмен химическата атака е повод за прилагане на приемливо за американските ястреби от двете партии средство, което може би временно ще снеме от него обвиненията в сговор с Москва и ще разшири подкрепата от страна на военното лоби във Вашингтон. Военната интервенция срещу силите на Асад се вписва в дълга традиция на американска намеса в различни конфликтни точки, която спазваха предшествениците му. Завръща ли се Тръмп към отречената от самия него политика на „смяна на режими“ и налагането на нов приоритет вместо „ликвидирането на тероризма“? Атаката предшества срещата на външните министри на Г-7 и визитата на държавния секретар Тилерман в Москва. Тръмп продължава да е прагматик, залагащ на „принципа на договарянето“ или „транзакционния стил“. Затова вероятно демонстрацията с „томахавките“ ще е основен коз в търсенето на сделка с Путин. Ще прояви ли прагматизъм и Путин, обявен от световни медии за най-влиятелния политик? Според наблюдатели, за Путин е характерна тактиката на Суворов, избягвал да даде генерално сражение на по-силния противник, избирайки да нанесе удар при по-изгодни обстоятелства. Дали Москва ще има този лукс, или Асад ще бъде жертван?
Очертават се
три основни сценария
подредени по степента на вероятност.
Първият вариант е за сделка между Вашингтон и Москва. Нарушавайки необявената „червена линия“ да не се атакува съюзника на Русия, Тръмп иззе страгегическата инициатива по Сирия. Путин е в по-слаба ситуация и отстъпва пред искането за отстраняването на Асад и приемането на основните искания на сирийската опозиция за преходно управление до провеждането на демократични избори. Тръмп обаче следва да обуздае Ердоган и Саудитска Арабия, които при промененото съотношение на силите, ще се опитат да реализират целите си. С тази цел Москва и Вашингтон ще подкрепят варианта, при който по-нататъшната война срещу ДАИШ да разчита преди всичко на кюрдите и на Сирийските демократични сили за превземането на Ракка. Възможно е руско-американско военно сътрудничество по прочистване на западната част на Сирия от ал-Каида/Нусра и най-неподатливите джихадисти с помощта на „умерени“ формации. Сред мотивите на Тръмп за сделка с Путин е и осъзнаването на трудностите за излизане от кризата при конфронтация с алауитите и другите верни на режима слоеве и при неясната бъдеща ориентация на радикализираните сунити/джихадисти в бунтовническия лагер. 
Вторият вариант е водене на позиционна война. Ако подобна сделка не се сключи, а Путин продължи с подкрепата си за Сирия, най-вероятният резултат ще е трайното разделяне на страната на окупирани от различни сили зони-Русия ще укрепва и защитава „полезна Сирия“ с почти всички големи градски зони, бунтовниците ще контролират окръг Идлиб и по-малки центрове, Турция ще окупира перманентно клина, който разделя на две кюрдските кантони, а американската коалиция ще отреже пътя на войските на режима към столицата на ДАИШ ал-Ракка. Това би довело до ескалация на конфронтацията Изток-Запад с близкоизточно и черноморско измерение.
Третият сценарий е за американска интервенция срещу Дамаск, към който Хилари Клинтън и „партията на войната“ във Вашингтон тласкат Тръмп – унищожаване на сирийските ВВС, изтласкване на Русия чрез заплахи за тотална война, зелена улица на армията на Ердоган да завладее Северна Сирия и да контролира „защитени зони“, преврат в Дамаск и/или превземането му от „умерени“ джихадисти, превземане на Ракка и разтуряне на „Ислямска държава“. Сценарият обаче крие рискове от военна конфронтация между свръхсилите и от превръщането на Сирия в по-лош вариант на разделена Либия. Освен това, така Турция ще реализира неоосманските си амбиции за сметка на северните територии на страната, а това ще разшири военния театър между Турция и кюрдите от двете страни на границата. При този сценарий са твърде вероятни репресии и избиване на шиити и други малцинства, сега-под крилото на Асад, а това ще доведе стотици хиляди нови емигранти в Европа.
При цялата злободневност на американско-руската интрига, Москва се намеси пряко в Сирия едва през октомври 2015-а. Неспособността на Запада да предложи алтернатива на злополучната „Арабска пролет“ доведе до разпада на стабилните държави Ирак, Либия, Сирия и Йемен, което позволи и улесни руската военна операция в Сирия. Липсата на ясна стратегическа визия, центрирана върху разгрома на „Ислямска държава“ и другите терористични и екстремистки групировки и върху възстановяването на регионално-държавния ред, продължава да е предпоставка за бъдещи провали. Огромна е и отговорността на Европа, маргинализирана при определяне съдбата на най-важния за нея регион с произлезлите от това проблеми и заплахи за сигурността на европейците.
