„…Няма турски град на черноморския бряг, който да не са превзели и разорили казаците. Ако вложат повече усилия, те напълно ще контролират Черно море…” Това пише Пиетро де ла Вале, италиански пътешественик, през 1618 г.
През 1595 г. френският монах йезуит Фурние посетил Истанбул, столицицата на Османската империя. Общувайки с местните, той чул странни истории за демони в човешки дрехи, които излизат на брега от морските дълбини, нападат крепости и държат в страх черноморския бряг.
Разказите приличали на легенди за нечиста сила. Фурние, виден богослов, започнал да се смее, но след това се заинтересувал и започнал да разпитва. Тогава му обяснили, че казаците, които живеят от другата страна на морето, строят лодки, които могат да плават под водата, да стигат до турския бряг и оттам да правят мощни набези. Като пример било припомнено нападението на казаците над крепостта Синоп, случило се през същата година и изумило турците със своята внезапност. Фурние документирал в своя дневник превземането на Синоп и безпримерната дързост, удивила Европа. Дума по дума йезуитът предал разказите на очевидците:
„На мен и по-рано ми казваха, че казаашките воини плават в морето под водата, но аз смятах, че това са измислици. Сега разпитвам всички, които лично са станали свидетели на подводните нападения на славяните по турските брегове”.
Записките, оставени от монаха, породили спорове, които не затихват вече няколко столетия: наистина ли казаците са имали подводници? Ако да, то доколко е надежден плавателен съд с дървена конструкция?
Глупости, ще си кажат начетените хора
йезуитът твърде насериозно е взел турските приказки. Но Фурние бил образован човек за своето време, философ и поет. Когато в своите записки преразказва турските легенди, става ясно, че това са именно легенди.
Но за подводните набези пише сериозно, даже документално.
Корабостроенето през XVI век още не е достигнало до нивото на съвременното, казват скептиците. Но нека припомним, че чертежи на подводници сто години по-рано били създадени от Леонардо да Винчи, ала били унищожени от автора по съображение, че могат да нанесат големи поражения. Само четвърт век след свидетелствата на Фурние обаче, през 1620, английският инженер Корнелиус Дребел построява и успешно изпитва в Темза действащ модел на подводница, за който са се съхранили немалко записки на негови съвременници.
Цялата конструкция била обшивана с насмолена кожа
за да й придадат водонепроницаемост. За веслата оставяли отвори в борда на лодката. За да не влиза вода през тях, ги покривали с кожени маншети. Екипажът от дишал през тръстикови тръбички, стърчащи над водата, поставени в отвори в горната част на корпуса.
Имало и вариант с „въдушна шахта”, като тръбичките били покривани с малка преобърната лодка, за да не влизат вълни и пръски вода. С тази задача се занимавал специален човек, който оставал над повърхността. Той изпълнявал и ролята на кормчия, като направлявал руля на лодката. Седящият в лодката бил и страж, който следял за движението на вражеския флот, и давал указания на гребците отдолу в коя посока да плават. Несъмнено, сам гребец в открито море би могъл да изглежда странно, но в никакъв случай и опасно. Съвсем друго нещо е, когато по негов сигнал изпод водата изплува морско чудовище. Несъмнено, такива били разказите и на суеверните турци, които срещнал Фурние.
Обраслата във водорасли конструкция предизвиквала ужас в противника. Новият метод на война по море довел до много казашки победи в Черно море. След като казаците се качвали на палубата, отмъквали плячката и запалвали вражеския кораб, отпадала необходимостта да се придвижват с подводни лодки. Точно обратното, налаголо се час по-скоро да изчезнат и да се спасят, преди турците да започнат да ги преследват в морето. Тогава
казаците разделяли отново конструкцията на две
превръщайки ги в обикновени платноходки, и с помощта на вятъра се завръщали вкъщи. Тази технология предизвикала у Монжери възторг.
Кое от всичко това е истина и кое измислица? Със сигурност казаците правели своите чайки непотопяеми, опасвайки ги по борда със защитен пояс от кухи, пълни с въздух „херметически” тръстикови стебла. Нито една пробойна не могла да потопи чайките, те се задържали на повърхността дори почти пълни с вода. Дължината на казашката чайка достигала 18 метра, а на широчина и височина – до четири. Понякога лодките имали два руля, отпред и отзад, което увеличавало и скоростта, и маневреността им. Чайката имала платно, десетина-петнайсет весла от всяка и страна и до 70 души екипаж.
