100 дни Доналд Тръмп – а сега накъде, Америка?

Дори и хората, които не наблюдават особено отблизо събитията в световната политика, вече забелязват, че в поведението на американския президент Доналд Тръмп има елементи, които отсъстваха в предизборната му кампания. По време на драматичните дебати с Хилари Клинтън Тръмп на практика не казваше нищо за системата на международните отношения. Той не разискваше нейното състояние и не предлагаше мерки за развитието й, а просто изчерпваше темата с критика на американската външна политика във връзка с големите разходи, които САЩ правят в полза на сигурността на други държави. И във връзка с НАТО като остаряла организация с ниско ниво на ефективност, както той се изразяваше. Неговата предизборна реторика относно международните отношения и сигурността говореше, че най-вероятно Тръмп ще се опита да бъде национален президент, който управлява и се грижи за интересите на своята страна, без претенции за водеща роля в търсенето на решения в различни конфликтни точки по света и без претенции за наднационално или още по-малко – световно лидерство.  Независимо че основното послание на кампанията му –

 „Да направим Америка отново велика“ 

е твърде общо и двусмислено, по време на публичните си изяви той даде да се разбере, че намеренията, които стоят зад него, имат много повече вътрешнополитически, отколкото външнополитически характер. Тези предизборни намерения на Доналд Тръмп, при осъществяване, щяха да променят света. Той щеше да престане да е същият, но в никакъв случай не бе възможно да се каже какъв би бил новият свят. 

Именно този факт беше причината много политически лидери, анализатори и експерти да са обезпокоени, след като Тръмп влезе в Белия дом. Евентуално оттегляне, макар и частично, на САЩ от някои региони с високо политическо и военно напрежение или оттегляне от стабилна подкрепа към НАТО би означавало сериозен упадък на настоящия световен ред. И дори да предположим, че е възможно да се роди нещо по-добро, то би било предхождано от преходен период с много регионални конфликти, множесто жертви и неоценими материални щети.  

Всъщност САЩ са страната, която 

би загубила най-много при резки промени 

в сегашния модел на функциониране на света. В този смисъл предизборното поведение на Тръмп трудно можеше да убеди мнозинството от американците, че милиардерът действително предлага политики за удовлвтворяване на техните интереси и тези на страната им. Трите млн. гласа, с които Клинтън го изпревари в електоралния вот, фактът че при влизането в Белия дом новият президент имаше рекордно нисък рейтинг, както и бламирането, на което беше подложен при опита за отмяна на „Обамакеър“ (здравният закон на Обама) от представители на Републиканската партия са явления, говорещи че в първите си 100 дни новият американски лидер изпитва недостиг на доверие и на обществено, и на политическо ниво. А доверието е най-важният капитал за всеки американски политик от висшите равнища на институционалната система в страната. Ако има нещо, което политически неопитният Тръмп предварително не е знаел, но със сигурност е осъзнал след 20 януари, то несъмнено е този факт. Каквото и да е имал предвид президентът с посланието  „Да направим Америка отново велика“, той може да го осъществи, ако разполага с доверие вътре в страната, но и в международен план. Тъй като, ако САЩ загубят сегашната си роля в световната политика и в международната сигурност, това ще се превърне в дестабилизиращ фактор за политическата среда вътре в Америка. 

Ето защо останалите политически институции по-скоро 

му помагат да изгражда доверие 

и поне засега не го подлагат на сериозна критика. Показателно в този смисъл е поведението на популярния републиканец Джон Маккейн, който беше критичен към Търмп по време на кандидат-президентската кампания, но след изборите предпочете да бъде конструктивен пред възможността да продължи да изразява резервите си към своя съпартиец в Белия дом. Основният проблем, по който президентът не получи политическа подкрепа за изграждане на доверие, е опитът за отмяна на „Обамакеър“. Без съмнение обаче в следващите месеци темата ще бъде (а и вече е)  обект на широк вътрешен дебат с участието на всички заинтересовани страни от средите на политиката и здравеопазването. Ако Търмп се включи разумно и предпазливо в дебата, може да преодолее поне част от общественото недоволство към него и да подобри нивото на своя рейтинг, като допринесе за повече стабилност в американската институционална система като цяло. 

Като кандидат за президент Тръмп застана зад идеята, че международните търговски споразумения трябва да бъдат двустранни, защото само така биха били справедливи. Трансатлантическото и Транстихоокенаското споразумение бяха замразени, Тръмп топло прие на посещение Тереза Мей като лидер на страна, напускаща ЕС, и показа хладно отношение към Ангела Меркел, чиято страна е основен стожер на Съюза. Не след дълго обаче американският президент заяви, че предпочита търговско споразумение с ЕС пред такова с Великобритания. Така в сферата на международната търговия Тръмп също стигна до елемeнт, който липсва в неговата предизборна програма. В съвременния свят 

връзката между икономика и сигурност 

е пряка и силна. През последното десетилетие на миналия век двустранните спорезумения действително можеха да функционират, сега обаче това не е така. Две отделни страни няма как да гарантират необходимата среда на сигурност за изпълнение на подобно споразумение. Как например Япония би могла да гарантира трайно изпълнение на двустранно споразумение под непрекъснатата заплаха от Северна Корея? Не така биха стоели нещата, ако икономическите интереси на останалите страни от региона също намерят място в съответното търговско споразумение. При тази хипотеза всички те ще се стремят към осигуряване на необходимите гаранции, към сваляне на напрежението и инвестиране в сигурност, така че източникът на заплаха и нестабилност да бъде максимално ограничен в намеренията си. Освен това, колкото по-голяма е разликата в икономическото развитие на страните от един регион, толкова повече са потенциалните източници на нестабилност в него. Двустранните споразумения много повече могат да предизвикат и изострят такава разлика, отколкото съюзните партньорства. Всичко това в същата степен важи за Европа, където заплахата е не Северна Корея, а международният тероризъм, както и трансфромациите на политическите системи на някои европейски страни. 

Неотдавна Тръмп показа зъби, 

бомбандирайки военна база в Сирия 

след атака с химическо оръжие. Така той ясно заяви своя ангажимент към Близкия изток и показа още в първите си 100 дни, че постепенно се превръща в човек от реалната политика. А това със сигурност не е изненада за мнозинството от американските конгресмени. Не би било невъзможно да се стигне до странната ситуация, при която колкото повече Тръмп се отказва от някои свои предизборни намерения, толкова повече да покачва рейтинга си. Ако това се случи, то също няма да е изненада за политическия елит в САЩ, а дори може и да остане незабелязано. При толкова много предизвикателства пред света и в частност пред

Америка далеч по-важна е институционалната стабилност в Съединените щати. Част от която е и рейтингът на президента. Затова от значение е самото му повишаване, а не толкова компромисите, които се налагат, за да се случи то.