Да беше викал смъртта 36-годишният пловдивски пътен полицай Делян Палазов, тя нямаше да го връхлети така жестоко. И толкова нелепо. Не на магистрала, където разрешената скорост е 140 км/ч, не в дъждовно и мъгливо време на планински път с нулева видимост, където също трябва да се патрулира. А в ясен, слънчев, топъл и ведър южен майски следобед. Когато пловдивчани са се събрали в парка „Лаута” на събор и веселие. И все някой трябва да се грижи за тяхното спокойствие и безопасност.
И точно там, на подстъпите на парка, полицаят е убит на място от джип, връхлетял го, според първоначалните данни, с не по-малко от 80-90 км/ч. Няма значение дали зад волана е била жена, което твърде много се експонира. На пътя всички сме равни. По права. По задължения. И по отговорности.
Алкохолната проба се оказала отрицателна. За разлика от мнозина бих казал – още по-лошо. Значи гражданката е била в ясно и адекватно съзнание, че управлява мощен автомобил в градски условия, където максимално разрешената скорост е 50 км/ч. Че е виждала ограничителните знаци и е съзнавала необходимостта от тяхното изпълнение. И въпреки това се носи като тайфун с нежно име (ех, романтичните романи на Богомил Райнов), който за ужас и съжаление помита смъртоносно пред себе си.
Значи
тази гражданка
се чувства
над закона
Недосегаема. От полицията спестяват самоличността й, както и социалното й положение, за което може да се съди по управляваното от нея возило. Вероятното усещане за недосегаемост идва и от законовите процедури, които въпреки периоди чното „затягане” на членове, алинеи и параграфи така и не доведоха до ясно определяне на присъда „лишаване от свобода”, и то ефективно поне за отнет на пътя живот.
Не беше отдавна, когато нашият вестник възкликна „гласовете ни чуха” по повод гневното заявление на премиера Борисов „Вземи му „Поршето”, да го видя как ще прави гонки. Като напълним плаца на жандармерията с ламборджинита – и ще спрат да се избиват по пътищата”. Доста време преди това бяхме писали за твърде неефективното наказателно законодателство по отношение на пътните произшествия и особено на тези, завършили със
смърт на невинни хора
Тромави процеси, отлагани дела, безкрайни експертизи. И накрая като случая в Плевен – пътен рецидивист, който никога не е имал шофьорска книжка, защото така и не се сдобил с основно образование, убива трима студенти и изчезва в чужбина преди най-после третата съдебна инстанция да му определи няколко години зад решетките.
Предложенията ни бяха да се прилага ефективността на отнемане на оръжието на престъплението – в случая автомобилът. Дори когато шофьор е заловен зад волана с крайно високи промили, което предполага евентуално убийство на пътя, санкцията да включва и конфискация на превозното средство. Когато премиерът Борисов достигна крайна степен на нетърпимост към пътните бандити, сред които и немалко с коли, струващи колкото два-три апартамента на среден гражданин, обществото не възнегодува. Напротив. Отдъхна си. Че няма да бъде притискано по магистралите и по пътищата от мощни черни чудовища, които блестят с фарове и надуват клаксони. Че същите чудовища няма да го изтласкват от платното или да връхлитат насреща му с над 200 км/ч. Това беше акция
срещу самозабравата
на недосегаемите
Но премиерът, дори той да се нарича Бойко Борисов и да има максимално добро желание, е само изпълнителна власт. Когато „топката” отиде в ръцете на законодателната, се намериха 1001 мотива срещу конфискацията на автомобилите, с които се извършват пътни престъпления. Основният – конституционно гарантираното право на частна собственост.
Прие се някакво по-меко решение – снемане на регистрационните табели и спиране на автомобила от движение. И то с доста условности. Ако Пенчо кара сам колата си пиян, му вземат номерата са определен срок. Но ако Генчо кара пиян колата на Пенчо, табелите оцеляват, тъй като собственикът Пенчо нямал нищо общо. Как да няма, пита простосмъртният гражданин, който вече не смее и устата си с „Листерин” да изплакне, защото дрегерът реагира. Как да няма, като Пенчо е дал доброволно колата си на пияния Генчо? Ами да носи отговорност! И така се завърта отново и отново един омагьосан кръг. В който
няма реално осезаемо наказание
нито като лишаване от свобода, нито като „бръкване в джоба”, което българинът най го боли. Ако му вземеш наистина „Поршето” за стотици хиляди евро, дори да си купи ново, дали няма да се замисли, преди пак да кара като бесен из града и да убива полицаи? Нов парламент, нови законодатели. Обстановката по пътищата – същата. Само дето всички сякаш сурово претръпнахме и не ни прави впечатление кръвта на 36-годишния полицай, оставил две деца сираци заради безумието на гражданка, натиснала педала на мощен джип.
Не е ли време отново да се замислим – дали пък да не го вземем най-после пустото му „Порше”?
Правото на собственост и правото на живот
Основната пречка наказателното законодателство по отношение на пътните престъпления да включи и конфискация на автомобили в редица случаи, когато с тях е отнет човешки живот, били са застрашени животът и здравето на участници в пътното движение, защото водачът е бил пиян или дрогиран, се оказа гарантираното от конституцията свещено и неприкосновено право на частна собственост.
Формално е така. Но има случаи, които биха могли като в американските наказателни процеси да бъдат посочени като прецеденти, които дават основание за нови законодателни и съдебни решения. След 1990 г. у нас е разрешено придобиването като частна собственост на определени видове огнестрелно оръжие. Значи то също е под конституционната юрисдикция за неприкосновеност. Но всички знаем, че ако имам законно придобит пистолет с всичките му права и разрешителни и с него застрелям някого, той веднага ще бъде отнет като оръжие, с което е извършено престъпление. Както и ще бъда лишен от по-нататъшното право да го притежавам. А ако пистолетът е на мой приятел, той не само ще го изгуби като собственост, но може и да тръгне с мен към съда като съучастник.
Нещо такова се
получава и с кървавите истории по пътищата. Но не съвсем. Тежко произшествие, жертви, ранени. Законът предвижда лишаване от правото да се управлява автомобил. Но това гарантира ли, че като си имаш автомобил, няма да си го караш и с отнета книжка. И пак да убиеш някого. Ако, както се конфискува пистолетът, се конфискува и автомобилът като оръжие на престъпление, може би най-после правото на живот ще доминира над правото на собственост. И ще има не само посмъртна справедливост.
