Началникът на клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА проф. д-р Никола Владов не е дошъл случайно в професията. В ловешкия му дом винаги се е говорело за медицина, защото баща му е оглавявал хирургичната клиника на болницата в града. Имал малко отклонение от правия път, когато киното и операторското изкуство замрежили главата на младия човек, но бащиният авторитет и мнение натежали пред фантазиите. Доколкото хирургията също е изкуство. Утешително като хоби му остава фотографията.
Началникът на клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА проф. д-р Никола Владов не е дошъл случайно в професията. В ловешкия му дом винаги се е говорело за медицина, защото баща му е оглавявал хирургичната клиника на болницата в града. Имал малко отклонение от правия път, когато киното и операторското изкуство замрежили главата на младия човек, но бащиният авторитет и мнение натежали пред фантазиите. Доколкото хирургията също е изкуство. Утешително като хоби му остава фотографията.
Дали първата трансплантация преди 10 г. във ВМА разполовява професионалния му живот на „до” и „след” нея? Днес д-р Владов твърди, че това е само част от пътя му на хирург и винаги много е работил, много е оперирал. Винаги е бил и с положително отношение към младите, каквото среща в собствения си път на хирург и не само в първите години. Спазва принципа, че не бива „да се крие занаятът”, а знанията да се предават на младите колеги. Да, занаят се краде, ама и се дава – щедро като философия.
Хирургът оценява, че екипът на ВМА прави първата чернодробна трансплантация, силен е точно заради екипността. Във ВМА той идва през 2003 г. и тогава началникът й ген. Тонев му дава възможност да работи тук и да създаде такъв екип. В това време се срещат за щастие, както казва днес, с д-р Крум Кацаров, тогава началник на отделение в клиниката по гастроентерология. Тогава те са само „д-р Кацаров и д-р Владов”, но колегата му по думите на проф. Владов бил във водещата позиция, той правел сложните изследвания, „а бил и офицер, докато аз бях на чужда къща”. Но д-р Кацаров му отворил вратата и направил влизането в нея по-лесно. Д-р Владов и днес смята, че във ВМА
летвата е висока и не е лесно да се утвърдиш
Явно двамата хирурзи се утвърждават през годините по един-единствен начин – с много работа и успешни операции зад гърба си, а са били пионери в много неща.
Да уважава качествата на колегите си, е принцип за проф. Владов. Щедрост, която имат талантливите независимо с какво си изкарват хляба, колко тежи кесията им или от каква черга са.
И все пак трансплантацията е била вододелът, след който той безспорно е приет безрезервно в големия екип на Военна болница. И в тази система. Днес проф. Владов вече казва: Имам претенцията да кажа, че правим най-сериозната медицина в държавата. Казва го, но не звучи нескромно, защото хирургът има и друго качество – да е реалист. Истината е, че има неща, които те постигат в практиката си, които и в медицината на Балканите са от „най-висока проба” – панкреатичните и чернодробните резекции във ВМА са на европейско ниво.
Постепенно се получава симбиозата между медиците от екипите. „Срещнахме се и се познахме”, казва днес проф. Владов за тази важна за него професионална среща с д-р Кацаров, с когото имат професионално единомислие в хирургическата практика. Работили заедно и установили много „еднаквости” – принципа за приемствеността и за „отглеждане” на екип от млади колеги хирурзи.
И постепенно, без бързане, проф. Владов започва да събира екип от едни момчета, които взел от студентската скамейка. Защото малко човешки дейности се работят извън екип и са възможни индивидуални постижения. При трансплантацията това е невъзможно. Никога не бива да мислиш, че лаврите се полагат на теб, казва хирургът, лаврите са за всички в екипа. Когато го осъзнаеш, приоритетите си идват на мястото. Защото не е най-важното да изпъкнеш отпред, а да се свърши работата както трябва,
да си направил за пациента най-доброто
Защото славата е преходно нещо, казва д-р Владов, днес я има – утре я няма. И различни ситуации в живота могат да те качат на върха, но и тежко да те приземят. И човек трябва да е умерен и реалист в изявите си пред хората. Но все пак славата на д-р Владов му отива, защото неусетно за 10 години трансплантационна практика се натрупват професионалната увереност, толкова ценният опит, който само сам можеш да натрупаш. Той смята, че трябва да следваш резултатите си. Защото, за да имаш претенции да бъдеш нещо, трябва първо да имаш резултати, те те легитимират в обществото и пред хората.
Защо ВМА се превърна в болницата пионер в трансплантирането на черен дроб? Отговорът на д-р Владов е категоричен: Първо, защото има екип. Второ, защото водачите на екипа никога не са ламтели да си присвояват славата. В тази битка всички бяхме равни, казва хирургът. Защото в операционната всички са медици. И никога в екипа не е имало надскачания. Смята, че една от тайните на успеха е изключително силната мотивация да направят успешна трансплантация, още при първата през 2007 г. Готови са били да минат през всичко, за да я осъществят. Това да се случи в страна като България, да бъде успешно вече 10 г. и да има резултати, съпоставими с Европа, ако трезво се разсъждава, означава, че е истинско, смята проф. Владов. Само истинските неща, истинските професионални успехи могат да продължават дълго. Не да блеснат и да угаснат. Защото процесът на трансплантация, в която всеки нов случай носи и нов опит за екипа, е като
бягане на дълги разстояния
Да блеснеш като метеор, а не да тлееш като пън – е добър принцип, но не се отнася за медицината. Защото много болници блеснаха и изчезнаха…
В историята на българската трансплантационна практика във ВМА има и френска връзка. Проф. Владов е единственият човек у нас днес с диплом за почетно членство във Френската академия по хирургия, а за един век е третият българин. Първият е проф. Парашкев Стоянов, първият декан на Медицинския факултет през 1919 г. (от 1923 г.), вторият е проф. Аршемир Дириджан, бившият шеф на хирургията в ИСУЛ. Да станеш член в тази академия, става само ако те поканят и предложат членство. А това е възможно, ако си направил нещо значимо, свързано с френската хирургична школа. Той я има заради чернодробните трансплантации. И проф. Владов, и негови колеги се учат от опита на колегите си в парижката болница „Кушен” и пренасят опита им в България. Благодарен е днес на проф. Субран, световноизвестен чернодробен хирург, неговия ментор в чернодробната трансплантация, пръв направил трансплантация от донор с взет лапароскопски черен дроб, проф. Бунишон, като с тях са оперирали във ВМА. Не може да не спомене името на д-р Боян Христофоров, извървял професионалния си път в тази френска болница и превърнал се в мост за българските си колеги. Дължи благодарност и на проф. Захари Кръстев, който му дава първия професионален контакт с Франция.
И въпреки преднината на френската медицина тук, във ВМА, се прави това, което правят и в „Кушен” в Париж. И не е прав, който казва, че в България не се развива и не се случва нищо. Защото трнсплантациите продължават да се случват и медицината в България се развива. Трансплантацията се приема като тежка хирургия. А проф. Владов
извършва първата лапароскопска резекция на черен дроб
и първата лапароскопска резекция на панкреас в България през 2006 г., през 2009 г. – първата трансплантация на черен дроб от жив донор от възрастен на възрастен, а през 2013 г. – и първата ретрансплантация. Казва, че имат голямо желание, а вероятно имат и възможности да правят и трансплантация на панкреас, но „да не слагаме каруцата пред коня”. Защото зависисело от много обстоятелства.
Проф. Владов не съжалява, че е станал лекар, а още по-голяма радост е това, че дъщеря му продължава пътя като кардиолог. Медицината е прекрасна професия – взема много, но дава още повече. Лекарите, като че живеят повече животи, на високи обороти, хирургът трябва да е организиран. Много неща в професията го приземяват. Той самият трудно се поддава на емоции.
Смята, че в медицината чудеса стават само ако си подготвен за тях. А „стискат палци” онези, които не знаят, не могат и ги е страх.
Проф. Владов си почива, като кара ски, а в Синеморец през лятото е със семейството. С партньора си д-р Петко Димов на тенис турнир
в Горна баня спечелили билети за Уимбълдън
Почива си малко, но пък удовлетворението от успешна операция не се сравнява с нищо. За пример споменава само първия трансплантиран пациент, чието момиченце се е родило след спасяването на живота му, след операцията… Това не се мери с пари, а в хирургията резултатът е незабавен.
Мечтае в кратки срокове, на къси разстояния например, да си поспи и да поиграе тенис като другите… Неговата амбиция е просто създадената структура за трансплантации с екипи от две клиники да продължи да се развива. Защото усилието си заслужава, какво по-хубаво от това, да ходиш с удоволствие на работа. Докато го снимахме, прибираше голяма възглавница от дивана с думите: „Ние тук си живеем…” Странни думи да обясниш, че си приел професията си като мисия.
