Масони вземат властта с преврат, наричат ги фашисти

В 3 часа сутринта на 9 юни 1923 г. е задействан оперативният план на Военния съюз с председател полковник Иван Вълков за преврат срещу правителството на Александър Стамболийски.

Военните за втори път след 9 август 1886 г., когато детронират княз Александър Батенберг, влизат директно в политиката. Но сега целта е не владетелят, а изпълнителната власт на земеделците, които само два месеца преди това са спечелили смазващо мнозинство в парламента. С този преврат е свързана и първата заплаха с обявяване на република, родила се спонтанно призори в двореца „Врана” след отчаяно чакане от страна на превратаджиите на цар Борис Трети, който все не се появява, за да подпише указа за тяхното идване на власт.

 Дълги години този преврат беше наричан „фашистки”, а инспирираното само след няколко месеца от Коминтерна Септемврийско въстание – „първото антифашистко в света”. Както сочат автентични спомени на участници в действията на 9 юни 1923г., свалянето на земеделското правителство е по-скоро масонско дело.

„И тъй, в заговора бяха привлечени деятели от следните партии: Народно-либерална – Боян Смилов, Народнопрогресивна – Цвятко Бобошевски, Демократическа – Янко Стоянчев, Радикална – Петър Тодоров, Социалдемократическа – Димо Казасов”. Това пише самият Казасов, който споменава, че от Народния сговор активни деятели на преврата и бъдещи властници са Александър Цанков, генерал Иван Русев, полковник Христо Калфов, проф. Янаки Моллов. През иглените уши на бдителната цензура през 1969 г. Казасов е успял да промъкне в спомените си едно забележително признание: „Не ми е известно дали 

Масонските ложи

са взели организирано участие в преврата. От участниците в него масони бяха: Александър Цанков, генерал Иван Русев, Цвятко Бобошевски, Янко Стоянчев, Янаки Моллов, Петър Тодоров, Кимон Георгиев, Димо Казасов”. Старият политик споменава това с уговорката, че от изброените никой не е заемал отговорно място в ложите. Дали това е истина е спорно, тъй като такова „нашествие” на масони в един преврат, решително променило живота на страната, едва ли може да се извърши само от редови зидари. Но това са спомени, публикувани през 1969 г. в отчаяна битка с консултанта и редактор академик Кирил Василев, който на много места има почти цели статии под линия в противовес на написаното от автора. Самото споменаване на масони и масонство по онова време най-вероятно е допуснато, за да се акцентира върху това, колко лоши неща са те, защото са извършили фашистки преврат. 

Казасов описва твърде живописно странното нехайство на земеделската власт. Топлата петъчна вечер на 8 юни е удивително спокойна. „Часът минаваше 19. В градината на Военния клуб оркестърът свиреше походния марш из „Аида”. Спрях се, за 

да се взирам в офицерите

които пълнеха терасата и градината на своя клуб. Исках да прочета в очите им сериозността на задачата, която им предстоеше. Часът минаваше 20, когато влязохме в градината на „Алказар”. Пред входа се сблъскахме с военния министър Константин Муравиев. В средата на салона беседваше на една маса с приятели доскорошният началник на Обществената безопасност Стоил Стефанов. Недалеч от него, на масата при средния прозорец, столичният кмет Крум Попов разговаряше с Асен Господинов. Попов и Стефанов са спокойни и безгрижни. Въздъхнах с облекчение. До този момент властта, значи, нищо не знае. Иначе тая двойка би ли била тук?”

Няколко часа по-късно в дома на генерал Иван Русев, близо до днешното столично 6-о училище „Граф Игнатиев”, заговорниците вече се събират в очакване военните да извършат удара. Пристигналият запъхтян Цвятко Бобошевски, който две десетилетия по-късно пак ще се окаже на върха също като Димо Казасов, но във властта на ОФ, тревожно казва, че телефоните не работят. Майор Никола Рачев, на когото паниката на някои от „цивилните гарги” изпъва нервите, рязко заявява, че телефоните вече са 

под контрола на заговорниците

Казасов описва и драматичните пазарлъци за министерски кресла. Цанков е безспорен премиер. Генерал Иван Русев – вътрешен министър, Петър Тодоров взема финансите. И оттук започват разправиите. Димо Казасов, влязъл в заговора от името на Социалдемократическата партия, за да му придаде и някакъв ляв облик, не ще просветата, иска транспорта. Дават му го.  Започват пазарлъците за външно. Казасов скача и срещу предложения за поста Никола Милев – професор по история и главен редактор на Цанковия вестник „Слово”. Според него професорът бил близък с Тодор Александров, значи с ВМРО, и това щяло да навреди на подобряване на следвоенните отношения с Югославия. Така външен министър става полковник Христо Калфов, когото пък Казасов подозира, че е човек на двореца, но ако продължи да всява раздор, има опасност превратът да бъде извършен, а още да няма правителство. Така в спорове, разправии и препирни 

кабинетът все пак е съставен

„Времето клонеше към фаталния момент на действието – 3 часа след полунощ. Военните с часовник в ръка следяха едва забележимото движение на стрелките. Към добър успех, господа, часът е точно 3, обади се с тих и спокоен глас Кимон Георгиев”. Така Димо Казасов е оставил за поколенията събитията от онази нощ преди 94 години. Признава си и страха, който са брали, докато са чакали развитието на действията: „От югозапад се понесе пукотът на честа картечна стрелба. Не след дълго безмълвието пак се възцари. Тежка загриженост беше легнала върху лицата на всички. В тревожно очакване всички мълчахме”. И така – до идването на Дамян Велчев, който рапортува на Иван Вълков, че операцията е приключила успешно. Сред виковете „Да живее България” обаче остава още един сложен въпрос – подписването на указа от цар Борис Трети.    

 

“Аз не съм вече цар!”

Тази драматична реплика изрича цар Борис Трети, когато делегацията на превратаджиите, водена лично от Александър Цанков, му заявява, че правителството на Стамболийски е свалено, и  ултимативно му поднася указа за новия кабинет. 

За това свидетелства Димо Казасов, който също е в депутацията и е принуден да чака в парка на двореца „Врана” повече от четири часа, тъй като „Негово Величество отсъства”, както гласи протоколният отговор на майордома. Изнервените превратаджии дори стигат до идеята за република, само и само да стане тяхното. Първо го заявяват на княгиня Надежда, която ги приема след дългото чакане. „Ваше Височество, започна с повелителен тон Цанков, ние вече стоим повече от четири часа тук, без да знаем дали ще можем да срещнем Вашия брат. Ние си позволяваме да твърдим, че царят още тая сутрин беше уведомен за пристигането ни и че той след това уведомление напусна двореца. Смятам за свой дълг да предупредя Ваше Височество, че след малко ние, вземайки акт от поведението на държавния глава, се връщаме в София, снемайки от себе си всичката отговорност за изненадите и усложненията, на които ще бъде изложена царстващата династия. Отговорността ще бъде не наша, а негова!”

Заплахата с детрониране е повече от явна, но едва ли изпълнима, защото основните извършители на заговора са военни, а за тях Величеството е символ. По-късно ще дойдат времената на републиканските крила във Военния съюз, които по ирония на съдбата ще бъдат оглавени от същия Дамян Велчев, който е главнокомандващ на военните действия на 9 юни 1923 г.

Според Казасов думите на Цанков хвърлят княгинята в паника. И след малко царственият й брат се появява, за да произнесе драматичната фраза. Без да се впечатлява от нея, Цанков заявява:

„Жребият е хвърлен, Ваше Величество. Ние ще изпълним задачата и дълга си и без вас. Последствията ще понесе династията!”

Следва подписване на двата указа – за „оставката” на правителството на Стамболийски и за назначаването на кабинета „Цанков”.