След освобождаването на Търново целта на Предния отряд на генерал Гурко е да премине Балкана и да навлезе в Южна България. От получените разузнавателни сведения обаче става ясно, че Шипченският проход е зает от турците, които добре са се укрепили на него. В същото време те наблюдават и Тревненския, и Твърдишкия проход. Гурко разбира, че един опит да се превземе Шипка би довел до многобройни и безсмислени жертви. Затова решава да търси друг вариант.
Хитов уверява Бобриков, че след Шипка
проходът Хаинбоаз е най-удобният
за преминаване през Стара планина. Тръгва се от Търново право надолу на юг по течението на Килифаревския поток. По целия път свободно могат да се движат волските коли и каруците, като след прохода той излиза при днешното Гурково, в долината на река Тунджа. В участъка между Елена и Твърдица коли и каруци не могат да минат. Но от село Стара река към Сливен водят няколко пътя. Пътят през реката на село Раково и Луда Камчия е достъпен само за хора и коне. Има обаче и път за коли и каруци, който се нарича Демиркапу. По пощенския път през Котленския проход, който започва от сливенското село Ичера, могат да минават само хора и коне, но съвсем до него върви и един път, по който могат да се движат и каруци.
След като обяснява всичко това на полковник Бобриков, Панайот Хитов му казва, че тези пътища той може лично да му ги покаже или да му прати хора, които също ги познават добре.
Като дава възможност на войските да си починат добре в Търново, Гурко се заема с
разузна-ването на пътищата през Хаинбоаз.
При него се явява един българин – Хаджи Стою, който е потомък на известните в тези краища хайдути Петър и Бойчо. При него идват и още няколко души от близките села. Петър и Бойчо заедно с княз Церетели, преоблечени като селяни, първи преминават тайно през прохода. При този преход те нощуват в Балкана и на другия ден достигат до околностите на Гурково. На връщане срещат изпратения напред, пред главните сили, конно-сапьорски дивизион начело с генерал Раух. Този конен отряд от сапьори изпълнява ролята на авангард и е длъжен в максимална степен да подготви пътя за преминаване на главните сили на Предния отряд на генерал Гурко през Хаинбоаз. След като отрядът е запасен с храна за хората и конете, на 12 юли в пълна тайна тръгва да премине през Хаинбоаз. С отряда се движат руски и чуждестранни кореспонденти.
Сред тях е и Макгахан, който след това отбелязва в кореспонденцията си, че преминаването на войските през този проход е било
истинска епопея
в която руските войници са проявили голяма издръжливост и решимост да защитят правото дело на угнетения народ. В същото време много българи от близките селища и малките планински села помагат на руснаците да преминат през прохода.
На 12 юли от прохода Хаинбоаз Гурко пише до руското главно командване молба да му изпратят поне още една бригада от 8-и армейски корпус. Отговарят му, че такава възможност няма и той трябва да се укрепи на прохода и да прави само къси набези към турските позиции в Казанлък, Сливен и Нова Загора. Генералът обаче предпочита решителните действия.
Панайот Хитов е включен в състава на Предния отряд, за да помага в преминаването на прохода. Неговите разузнавачи съобщават, че по направлението Карнобат, Сливен и Нова Загора се движат неприятелски войски. Противникът е изоставил Карнобат и населението бяга към село Русокастро. От допълнителни сведения на разузнавачите на Хитов става ясно, че само четири турски табора се придвижват от Нова към Стара Загора.
Тогава Хитов се заема да организира населението, мобилизирайки даже и жените, за да се разшири пътят, по който ще премине
руската полева артилерия
За да прекарат най-тежките руски оръдия през прохода, българите докарват биволи. Всяко оръдие и ракла със снаряди се бута на ръце от 20–30 българи покрай дълбоки пропасти и остри скали. По-леките оръдия ги изнасят на ръце, а батареята на Донската артилерия буквално е изнесена на плещите на българите през прохода.
За този поход началникът на Щаба на Българското опълчение полковник Ринкевич пише, че човек не може да не се възхити на бойците от младото българско опълчение. Само три месеца след сформирането му опълченците действат като добре обучени войници от една редовна армия, която може да служи за пример. Руснаци и българи рамо до рамо покоряват Хаинбоаз в упорито мълчание. Дълбоката планинска тишина се нарушава само от време на време, когато в пропастта се отронват камъчета или пропада някой кон или оръдие.
Противникът е изненадан и разпилян
Към 10 часа сутринта на 13 юли 1877 г. авангардните части на Предния отряд излизат от прохода и се озовават пред долината. Веднага е атакуван един турски лагер, който е отдалечен на 2,5 километра. В него има един турски табор.
Следва атака. Противникът е напълно изненадан и разпилян от щурма на 11-и стрелкови батальон и от огъня на 2-ра планинска батарея. Турците хукват да бягат към селата Конаре и Козарево. Привечер в Твърдица са разбити два други табора, които са принудени да се спасяват към Сливен. В тези първи битки за Южна България загива един руски войник и шестима са ранени.
В завзетите лагери победителите намират много оръжие и храна.
Към 15 юли всички части на Предния отряд излизат в Твърдишката долина. Отдавайки дължимото на руските и българските бойци, Гурко пише до главното командване на руската армия: „Само руският войник е способен да премине през такъв проход за три дни и да прехвърли цялата полева артилерия през такива тежки пътища. Но справедливостта изисква да отбележим, че и българското опълчение се оказа на висота в преодоляването на всички трудности”.
Появата на руски войски в Южна България предизвиква небивал подем сред местното население, което се надига в борба за национално освобождение. В щаба на Предния отряд се явяват много българи с молба да бъдат включени в борбата като доброволци. Още на 15 юли началникът на Щаба на Българското опълчение полковник Ринкевич докладва в щаба на Драгунската бригада, че в конната сотня на Българското опълчение са постъпили доброволци, които обаче не разполагат с никакво оръжие. Затова Ринкевич моли специално за тях да бъде отпуснато необходимото оръжие.
