Къде ли вече не може да срещнете българи. Сигурно са останали съвсем малко места по света, без върху тях да е стъпвал крак на нашенец. Но пък за сметка на това винаги е приятно, когато съвсем не очакваш – и някой просто да се усмихне и промълви: „Добър ден”. Хубаво е наистина.
И така – оставаха десетина дни до края на юни, а по френската Ривиера жегата вече бе налазила здраво. Както и джебчиите (но за тях малко по-късно). Някъде по обед термометърът си играе с числата между 35 и 40, а когато влизате в Марсилия, е най-добре бързичко да се спуснете по крайбрежните улици. Защото там поне подухва… ако това изобщо има значение при тези температури. След като любознателно сте преминали през най-големия френски град на средиземноморското крайбрежие, минали сте през десетина жилищни комплекса с панелки от 60-те и от по-късен период на миналия век, видели сте модернизирания стадион на местния футболен тим „Олимпик” – „Стад Велодром” и сте ожаднели жестоко, ви стоварват на старото пристанище. Така правят по принцип с всички туристи тук.
Мястото, където задължително трябва да опитате марсилска морска храна и да се насладите на нещо наистина френско. Просто защото в този град живеят преселници от цяла Африка. Не, не е пресилено. Заради това вежливи българи, като тези, дето ни посрещнаха, първо ви обясняват загрижено да внимавате с личния си багаж навсякъде и по всяко време.
И да си държите раниците здраво по време на пътуване с влакчето (досущ като онези по нашето море в миналото), понеже млади мургави хлапаци за секунда може да притичат и да лишат от лични вещи някой зазяпан турист.
Иначе Марсилия е интересно място. Дори заради прословутия замък „Иф”. Да, същият от великия роман на Дюма „Граф Монте Кристо”. Зловещото чудовище и сега стряска, а ако някой иска, може срещу 15 евро да се разходи с корабче и да разгледа митичния камънак. Заслужава си обаче да стегнете раницата здраво и с прословутото влакче да се качите до хълма, върху който е издигната базиликата „Нотър Дам дьо ла Гард”. Наистина уникално архитектурно решение с близо десетметрова статуя на „Пресвета Богородица Пазителката”. Базиликата е съградена за десет години в средата на 18 век по проект на архитекта Есперандьо. Сега оттук може пък да се види всяко кътче от пъстрия морски град, има и невероятна гледка към залива на Марсилия.
Ала времената на терор създават други, странни, нетипични и определено стряскащи правила. Така е днес. Затова може би вече никой не се учудва, когато около такива исторически забележителности видите командоси с пълно бойно снаряжение.
На всеки ъгъл, във всеки миг готови за битка. Професионални воини с внушително присъствие. А когато българската група, предвождана от шумно обясняващ битието си врачанин, премина покрай едно от момчетата с униформа, се чу: „Я, българска реч. Добър ден”. Шок. Всъщност не. Наистина е приятно. Исполинът с автомат се усмихва, но е видно, че погледът му е някъде през нас. Наоколо. След това разбираме, че момчето не е било у дома много дълго време, понеже служи във Френския чуждестранен легион. Дали е бил Иван, Петър или Стоян – той си знае. Ние му пожелахме само лека служба. И дори никой не понечи да извади фотоапарат. Щеше да е най-тъпото нещо на света…
После влакчето ни връща на старото пристанище. В жегата. За да се сетим твърде бързо за нашето момче и неговата професия, когато откриваме, че някой е преровил багажите в автобуса ни и е отмъкнал едни пари.
Нашето момче обаче стои на хълма и със сигурност има далеч по-важна задача.
