– Г-н Кючуков, какви са тенденциите в Западните Балкани след изборите в Албания, Сърбия, Косово и Македония?
– Процесите в региона си имат своя политическа динамика, но те са и силно зависими от процесите в международен план. Нагласите спрямо ЕС в балканските общества продължават да са позитивни, но има и разочарование от липсата на ясна европейска перспектива. Но в ЕС започна да се разбира, че Балканите са важен и уязвим регион и вече има осъзната тревога за сигурността – и регионална, и общоевропейска. Това обаче засега не води до проактивна европейска стратегическа визия за региона, въплътена в динамизиране на процесите на присъединяване. Остава си декларацията на Юнкер, че до 2020 г. няма да има разширяване на ЕС, а преговорният процес е сведен до технократско упражнение по отваряне и затваряне на глави. Това демотивира обществата за осъществяване на тежките реформи, отне им публичната подкрепа. Големият проблем в Западните Балкани е, че утвърждаването на новата независимост на тези държави логично е съпроводено със засилване на националистическите тенденции – изграждат се граници, утвърждава се суверенитет, консолидира се нация. Европерспективата внасяше необходимия баланс в тези процеси, защото подготовката за присъединяване към ЕС означава освен всичко друго и премахване на граници и отдаване на суверенитет. Нейното избледняване наруши тези баланси. Което поставя региона пред опасност от конфронтация и сблъсък на противоборстващи национализми. Изправяйки пред риск и крехката нова държавност на част от бившите югорепублики, и сигурността на целите Балкани.
– Реален ли е шансът председателството ни на Съвета на ЕС да зададе времеви хоризонт за присъединяването?
– Ключово в тази насока ще бъде страните от Западните Балкани да получат ясна и постижима пътна карта за това. Което да даде нов импулс на процеса. Засега обаче не виждам това да е защитено с български политики в региона. Засега Западните Балкани бяха обозначени като тема на председателството ни, но тема не означава позиция. Последва преформулирането им като приоритет, но деклариран приоритет без политики е просто етикет. Т.е. засега сме обозначили това пространство като интерес за България, но не сме го запълнили с политики –какво целим да се случи по време на председателството ни, какви цели преследваме, кои проблеми са най-належащи за решаване, какви подходи ще инициираме в ЕС, какъв инструментариум предлагаме. А има и формален повод за задълбочен анализ, защото през 2018 г. се навършват 15 г. от приемането на т.нар. Солунски дневен ред (с който бе запомнено гръцкото председателство), който разписваше цялата стратегия на ЕС за региона, включително предстоящото тогава членство на България. И на базата на този анализ да предложим следващи стъпки за решаване на новите проблеми: първо, като изкристализирала българска позиция и политики; второ, през призмата на тяхното регионално измерение; трето, чрез превръщането им в политики на ЕС. Иначе ще отчетем проява и събития. За съжаление, след присъединяването си в ЕС България като че ли се отказа да прави самостоятелна външна политика и разтвори своите външнополитически интереси в общата позиция на ЕС. Вместо да аргументираме наши позиции и интереси, които да се превърнат в общоевропейски подход. А външнополитическите позиции на ЕС са общи, а не общностни, т.е. те се формират на основата на консултации и съгласие между отделните страни членки, но няма „външна политика на ЕС”, а съгласувани подходи на страните членки.
– Липсата на последователна политика на ЕС към региона промени ли и нашата позиция?
– И преди влизането ни в Съюза всички международни фактори, от президента Буш до последния европейски чиновник, ни уверяваха, че очакват добавена стойност на България по отношение на външната политика в три сфери – Балкани, Черно море, постсъветско пространство. Където имаме опит, познания – и сме фактор. Това, за съжаление, не се случи. И логично в проведено неотдавна изследване сред страните членки България е на последно място като търсен партньор. Което означава едно – отсъствие на интерес поради липса на собствена позиция.
– Очаквате ли нови горещи точки в Западните Балкани?
– Няколко страни в региона имат проблеми с утвърждаване и укрепване на собствената си държавност. Това е сериозен проблем за вътрешната им стабилност – за Босна и Херцеговина, Косово, Република Македония. След отминаването на еуфорията от получената независимост те са изправени пред огромни икономически и социални проблеми и то генерира социални и етнически напрежения. Това може да генерира несигурност не само за региона, а и за Европа. Отсъствието на ясна перспектива за европейско развитие отваря възможности и за други влияния. И докато Русия сама по себе си няма политическия потенциал и идеологическата алтернативност, за да е привлекателна за Западните Балкани, тя придобива вторична алтернативност, изкуствена в голяма степен, заради европейското дезинтересиране от региона. Но пък винаги стои и въпросът с опасността от радикализиране на един много умерен ислям, какъвто имаме на полуострова. Така че ЕС няма интерес Западните Балкани да остават европейски заден двор. Още повече че по отношение на мигрантската криза ЕС формулира очаквания към страните от Западните Балкани да гарантират сигурността на Европа, а не им осигури ресурс и политическа подкрепа. Делегира им отговорности, без да им даде права.
– Ще се превърне ли регионът в новото гнездо на радикален ислям?
– Като цяло ислямът на Балканите е умерен, включително и в една Турция, независимо от цялостното плъзгане към ислямизация на турското общество. И това поставя големият въпрос: Ще се превърне ли балканският ислям в бариера, или в мост за радикалния ислям към Европа? За момента може би парадоксално, но тенденцията е обратна – в Европа има много по-дълбоки процеси на радикализация на исляма, свързани с обстоятелството, че е привнесен там през последните десетилетия от имигранти, които в своето второ и трето поколение се чувстват маргинализирани и неприети от местните общества. Докато на Балканите има достатъчно дългосрочна традиция на съвместно съществуване на християнство и ислям. И големият проблем на Европа днес е как да се върне по пътя на интеграцията – не само на държавите от Западните Балкани, но и на самите европейски общества, където се оформят все по-дълбоки социални, етнически и религиозни разломи.
Република Македония
Забавянето на членството на Република Македония в НАТО е голям минус за стабилността – и национална, и на двустранните отношения със съседите. Това прави страната уязвима – и за вътрешната политическа и етническа конфронтация, и за външните влияния. Затова за България е важно да се реши въпросът с нейното членство. Неслучайно на Срещата на върха на НАТО в Букурещ преди почти 10 г. именно България предложи и се прие клаузата, според която на Република Македония няма да се налага да кандидатства повторно за членство в Алианса, след като се реши спорът с Гърция за името, а ще се пристъпи директно към правните и техническите процедури.
За отношенията София– Скопие е също толкова важно и динамизирането на процеса на присъединяване към ЕС. Когато през 2008 г., когато подготвихме проекта за договор с Македония и го връчихме на македонската страна, анализът сочеше, че подписването му ще е в интерес на България, но то ще бъде необходимо и на Република Македония. Изненада за мен беше не позицията на Република Македония, която дълго време подхождаше резервирано към идеята, а непоследователната позиция на българската страна. Първоначално ние се дезинтересирахме от въпроса, а впоследствие заявихме, че подписването му е условието за подкрепа на членството на Република Македония, превръщайки до голяма степен договора от инструмент в самоцел. А интересът ни е да имаме стабилен и приятелски съсед и границата за хората да е формалност.
Разпалване на омраза между хората от двете страни на границата би означавало, че македонизмът е победил. Затова следва да мислим за Македония не като за територия, а за хората в нея. И това да е в центъра на политиката ни.
