Проф. Павел Павлов е преподавател по история във Великотърновския университет, член на редколегиите и редактор на научни издания, сценарист и консултант на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина. Бил е председател на Агенцията за българите в чужбина. Инициатор и участник в създаването на научни, културни и обществени проекти: „Българите в Северното Причерноморие“, „Онгъл“, на издигането на паметници на кан Кубрат при с. Мала Перешчепина до Полтава (2001), на св. св. Кирил и Методий в Микулчице (Чехия) (2009) и др. Съпредседател на „Асоциация Световната България“.
Някак модно обаче е да мислим за Левски като за обикновен човек. Не приемам тази пълзяща демитологизация. Излиза, че като не можем да се извисим до Левски, да смъкнем до нас този невероятен човек с особена и необикновена съдба.
В книгата поставих акцент върху това, че Левски е човек с военна нагласа, получил едно сравнително
добро военно образование
в рамките на Първата и на Втората легия. Втората легия е наричана Българска военна академия.
Неговите военни характеристики го поставят далеч от т.нар. четническа тактика. Той не вярва, че България може да се освободи с такива малки формации. И често набляга, че ни трябват професионална армия и модерно оръжие. Левски следял новостите във военното дело и дори поръчал машина за фишеци. И е мислел като военен човек, като офицер. Военната академия е замислена да подготви 200 офицери за една бъдеща българско-сръбска война с Турция. И неслучайно четатата на Хаджи Димитър и Караджата е най-успешната, тъй като една трета е съставена от легисти и се бие професионално, не по хайдушки.
Когато Левски е първостепенен знаменосец на главния войвода и с това – част от военната йерархия, сред най-високостоящите в българската революция хора, той вижда, че старите войводи нямат професионалната подготовка на военни, не предвиждат логистика и медицинска помощ. А с бягане от потери, патриотизъм и хайдушка романтика народ не се освобождава. Споделял е с Михаил Греков и Ангел Кънчев, че ни трябват офицери. С други уговаря да се преведат военни устави, да се подготвят българчета за офицери. Т.е. той гледа на въстанието като на сериозно предприятие, като на война. И това го виждаме при Априлското въстание, когато в Панагюрище например има двама хилядници, т.е. до 2000 души въоръжени, в Батак – 900. Виждаме следване на модела на армиите на съседните държави, на Османската империя. Като цялата идея за въстание е била то да бъде в градовете със специални лагери. Затова Левски казва, че нашата работа не е в четите,
а в революция на място.
Крайно време е да бъде оценено това, че Левски гледа много сериозно на организацията от военна гледна точка.
В Карлово изнесох доклад със заглавие „Армията на Левски”. И както това е метафора, така и не е съвсем, защото още след първите две обиколки в страната зад него застава общност от хиляда души. А вече в активния период на създаване на революционни комитети от 1869 до 1872 г. поименно знаем 1014 души от организацията в 202 селища революционни организации, а може и да са повече. В разказите си Иванчо Хаджипенчович пред Иречек и други хора твърди, че е имало писмо, в което се говори за 12 000 членове на вътрешната революционна организация. При Каравелов пък имало информация за 14 000 души. За 3 г. в най-строга конспирация Левски е организирал тези комитетски дейци плюс дейците „на първи позив” (запасняци), а на втори – всички, годни да носят оръжие. Както се случва в Априлското въстание, когато в сливенско се мобилизира цялото мъжко население и се действа като при привременно правителство. Върху корицата на книгата ми неслучайно сложихме печата на БРЦК с надпис „Привременно правителство в България”. И най-активните дейци така говорели: ние служим на привременното правителство. Тези, не по-малко от 12 000 души, и онези 200, които Левски е държал да бъдат обучени като офицери за командири на ротите. А руската империя с цялата й мощ създаде опълчение от 7200 души.
Комитетите по места са играли роля както на идейни центрове, така и на военни окръжия, военни структури, които са мобилизирали населението. Левски предвиждал въстанието през зимата, когато мъжете се върнат от гурбет, има събрани припаси, а за самата турска армия ще е по-трудно да се придвижва, да осигурява фураж и да създава лагери в снега.
Левски е допускал и мислел и друг вариант за освобождаване на България. Димитър Общи – с две легии зад гърба си, с участие при Гарибалди, разказва каква е била идеята на Левски. Да се готвят няколко години за въстание с пари, оръжие и хора и в един момент да се свика Общото събрание и избрана делегация да се изпрати в Цариград. Там от Високата порта тя да поиска права за българите според Парижкия мирен договор, който Турция е подписала пред Великите сили, а ако предложението не се приеме, да заяви, че ще се вдигне въстание. Т.е. Левски е предвиждал и такъв мирен път за
постигане на свободата – чрез преговори
А едновременно с това е продължавал да създава държава в държавата чрез комитетите.
Спекулира се и за т. нар. предателства. В книгата ми съм показал, че предателствата са в порядъка на изключенията. Левски не е предаден и Ботев не е убит от четниците… Левски е заловен в резултат на сложна, многоходова шпионска агентурна операция, ръководена от валията на Дунавския вилает. Срещу него е хвърлена наистина цялата репресивна мощ на държавата. Шнайдер ефенди, германец по произход, е ръководел шпионските служби.
Левски си остава монах, въпреки че хвърля расото, като в служене за него се е превърнала мисията да се освободи България. И без да е православен фундаменталист, си остава вярващ човек, цитирал е апостол Павел, а божественото му пеене било сред най-силните му оръжия към душите на хората. Едновременно с това е бил модерен човек, не враждебно настроен към другите религии, а в пловдивските католически села е имало комитети или поне революционни ядра. По време на втората си обиколка е разнасял прокламация и към мюсюлманите на турски език.
Левски е казвал, че „българско”, т.е. името България, ще гърми като едничката държава в цяла Европа… Той е мечтал да бъдем държава номер едно, говорел е за „милия ми български род”. А е необикновен с това, че е монахът войн на революцията. Има създадени цели монашески революционни комитети.
Левски е лидер на средната класа, отдаден е на целия народ, но залага на най-перспективните сред възрожденския ни елит. Местните комитети са създадени от търговци от средна и над средна ръка, фабриканти, предприемачи, учители, от модерните тогава професии – на телеграфисти и лекари. Тепърва ще преоткриваме Левски, колкото се отдалечаваме във времето от неговото, толкова по-актуално звучат думите му. И както казва един чирпански съзаклятник:
Няма втори Левски на света –
момчето с чакърестите очи и ястребовия поглед… Смятал жената за равна на мъжа. Точни са думите на Никола Обретенов: Левски говореше пестеливо, но за народните дела се разпалваше. И бил толкова морално чист човек, че не умеел да псува…
Левски има това преимущество пред хората в емиграция да вижда, че реалните сили за съпротива са в страната. И след втората си обиколка пред Общото събрание на БЦРК казва: Дойдох да ви изложа мнението на хората в България – и на по-учените, и на по-простите. И влиза в жестока разпра с емиграцията: Който е с нас, ще дойде при нас. И макар и с година-две закъснение, представителите на миграцията приемат позициите на Апостола. По-късно Захари Стоянов му приписва фразата: Който ни освободи, той и ще ни зароби, но Левски не я е изричал, той е държал на суверенността на българското общество и на българската революционна организация.
Една от спекулациите е какви щели да станат Ботев и Левски след Освобождението – щяха да са политически лидери, както техния събрат и ученик Стефан Стамболов. Защото 17% от елита тогава са хора от комитетите на Левски. Който е бил политик, но и държавник и е положил основите на българската държавност. Този „един син” (по Ботев) наистина не е икона, той е феномен. И надхвърля представата ни за „обикновен” човек.
