– Г-н Калфин, финал или ново начало сложи Договорът ни с Македония, първият вариант на който изработи екипът ви в МВнР през 2008-а?
– В междудържавните отношения няма начало и няма край и подписването на Договора е важен етап. Без да решава многото проблеми в отношенията между държавите ни. Той преповтаря и вкарва в правна форма политическото Споразумение, подписано през 1999 г. от премиерите Иван Костов и Люпчо Георгиевски. Голям проблем за този Договор направиха всъщност македонците, и по-специално – Никола Груевски като премиер през годините след Споразумението, с внушението, че Македония е под натиск и някой иска да открадне идентичността и езика й. И с този национализъм я изолира от всички процеси. А във вътрешните етнически и религиозни отношения не постигна и желаните баланси. Скопие въведе абсурдни изисквания в бъдещия документ за защита според македонската конституция на македонските малцинства в чужбина, като настояваха да признаем такова у нас. Но ние спазваме международните норми за правата на човека, без да признаваме колективните права. Но никой не пречи на една държава, когато е в добри отношения с друга, да работи за диаспората, която се чувства нейна. Днес Договорът е факт, защото единственият шанс на правителството на Зоран Заев е да извади Република Македония от международната изолация и, естествено, започна от съседите. Не можеш да си в конфликт със съседите си и да търсиш подкрепа отвън, за да влезеш, където са те – в ЕС и НАТО. Така че нормализацията и перспективата на отношенията със съседите е осъзнат македонски интерес за македонския премиер и за Република Македония. И това беше факторът, който промени отношението към Договора. Но Договорът не урежда всички отношения между нас. Защото няма как някой професор от тяхната Академия на науките – МАНУ, да говори, както ние искаме… Също толкова вредни са репликите откъм нашия двор, като „предадоха се македонците” в желанието за надмощие между историци от двете страни. Но няма международен договор в света, в който да пише, че някой признава език или идентичност, признава се държава. Да, Заев заявява, че Договорът показва, че сме две идентичности с два народа, а ние какво очаквахме да се промени в македонската риторика? Така че без да преувеличаваме значението на Договора, той е много важен и безспорен успех на двете правителства, които се разбраха, и на двата парламента, които ще го ратифицират, надявам се.
– А какъв е потенциалът на политиката ни на Балканите?
– Потенциалът е огромен, но често само ние си го знаем… Обсъждали сме различни варианти за взаимодействие със страни като Гръция и Румъния и други, които имат отношение към нас – Хърватска, Словения, Австрия, Унгария, и много неща бихме могли да направим заедно. В никакъв случай да не се борим за формално лидерство, защото на Баканите всички са войводи, няма как на някого да сложим табела „Този ни е лидерът”. Но ни трябва постоянна и активна политика за разширяване на регионалното сътрудничество.
– А с кого заедно бихме могли да защитим интересите си пред Големите в ЕС?
– Европа не се дели на Големи и Малки. В ЕС засега има 28 равноправни страни членки. И голямата част от важните решения се вземат с консенсус. Много важно е да влезем или да създадем трайни структури като Вишеградската четворка. Там има добра координация, но някои техни позиции не са в наш интерес като гранична държава, като това по миграцията. По тези теми са ни сътрудници южните европейски държави, по други – новите страни членки. А най-важният дебат, който ще се развие ускорено след изборите в Германия, е за бъдещето на ЕС. Защото ЕС няма да остане, какъвто е в момента. И политиката ни не може да бъде : „искаме си кохезионните пари”. Важна е кохезионната политика, но да приемем, че ЕС ще се промени заедно с кохезионната, селскостопанската и другите си политики. И центърът ще е в еврозоната. Тези процеси трябва да ни интересуват, защото за България най-големият риск е да не изпаднем от масата, на която се вземат решенията, ако всичко се затвори в нея. Идеите на френския президент Макрон са такива – тя да има собствен парламент, бюджет, съвет на министри. И не е вярно, че дефакто има Европа на различни скорости. Днес най-важните решения се вземат между 28-те. Но промяната ще стане, когато се намали кръгът до 19-те страни в еврозоната, които сами решават за бюджет, икономически и социални политики. А с нас обсъждат по-широки теми… Съюзници трябва да търсим сред страните извън нея. За страна като България излизането на Великобритания от ЕС е лоша новина. Защото и тя, като нас, е извън Шенген и еврозоната, но е силна и настоява решенията да се взимат от всички. Предстои страни като нас до голяма степен да загубят гласа си. Вече се говори, че без Лондон страните извън еврозоната произвеждат само 6% от БВП на ЕС. И тежестта след Брекзит много рязко ще се премести към еврозоната. От друга страна, „ефектът Тръмп“ в САЩ върху европейската политика е, че в Европа повече се заговори за европейска сигурност и отбрана.
– Ще ускорят ли Брекзит и изборите в Германия създаването на европейска отбрана?
– Няма как да има европейска отбрана, паралелна на НАТО. Т.е. да се създава сътрудничество в отбраната в Алианса и паралелно да върви консолидация на европейската позиция в него. Което означава Европа като общност да защитава и общи интереси в НАТО, където сега всяка държава присъства индивидуално. По европейската отбрана като тема се говори още от Дьо Гол и периодично тя е била изоставяна. ЗЕС се създава и „изчезва”. До този момент Европа приема, че участието й в НАТО гарантира нейната сигурност. Но заради несигурността, която идва сега оттатък океана, тя е принудена да мисли за собствените си предизвикателства. Още повече че в по-широк аспект към сигурността се включва и миграцията, процеси в съседните региони, в Близкия изток, даже в Западните Балкани, където е много вероятно Европа да има нужда от самостоятелно участие и въздействие, а не само през Алианса. Така че темата за развитие на европейската отбрана има основание, но не във формата „или Европа, или НАТО”, те трябва да са заедно. Но ще наблюдаваме в Алианса сближаване на европейски позиции и един ден, ако го доведем до крайна фаза на този проект – Европа да има обща позиция по сигурността, както има обща позиция в Световната търговска организация. Става въпрос не за обща европейска армия, а по-скоро за координация. В един дискусионен документ на ЕК се говори за съвместно развитие на военна индустрия, на изследванията в нея, за съвместни производства, за споделяне на способности. Предизвикателството за България е как вписваме нашия ресурс в отбраната в съвременната европейска военна индустрия.
– Създаденият Фонд за отбрана на ЕК ще тласне ли този процес?
– Зад всяка политика трябва да стоят пари, бюджет. А Фондът ще е насочен основно към изследвания и нови разработки и производства. Ако искаме да се включим в процеса, българската военна индустрия, държавна и частна, трябва да си намери мястото по отношение на разработките и на нови въоръжения. Трябва „да продадем” българската индустрия, която да стане част от общата европейска, което от толкова години на членство в НАТО не постигаме. Имам представа каква е конкуренцията на оръжейния пазар, но точно заради принципа в ЕС, че решенията се вземат заедно, можем да имаме нашите козове на масата. И да участваме пълноценно в европейската интеграция във военната индустрия – и по отношение на изследвания, и на производство, може да се развива и военната ни медицина. Този Фонд е за подобен вид сътрудничество, не е за създаване на обща армия. И след изграждането му трябва да сме най-активни и да знаем какво искаме, защото няма да ни канят с бъклица. България ще участва в процеса на вземане на решение как да работи Фондът, как се създава европейската отбрана и какво се случва в нея и ако знаем какво целим, в този процес на преговори ще заложим нашите позиции.
