Цял вицепремиер лично обикаля в малките часове след полунощ из курорта „Слънчев бряг”, за да спира трясъците на безумните децибели, изригващи от наблъсканите едно до друго заведения. Проверките, ръководени от него, в съпровод с данъчни и полиция дават моментен резултат, изразяващ се в отнемане на музикалните устройства на някой си диджей Станчо. На следващата вечер децибелите демонстративно надвишават предишните.
За капак на всичко – твърде разгорещената от алкохол, а дали и само от него, почти невръстна аудитория, тресяща се в ритмите на чалгата, започва да скандира „Оставка” и „Довиждане”, сякаш е на протест срещу нарушени политически, граждански или човешки права. Отношението на полицията към тези твърде твърди „масови прояви” остава нулево. До следващата вечер. До следващата акция. До следващата намалена за малко музика. И до следващата демонстрация на превъзходство на чалга-туризма над институциите.
Лишеният от средството си за вдигане на неразрешен шум диджей Станчо използва случая, за да си направи безплатна реклама по всички услужливо показващи го телевизии, където се жалва от всякакви потъпкани права. За това, че той, собствениците и управителите на дискотеката са нарушили куп нормативни документи – нито дума. Кметът на Несебър, под чиято местна юрисдикция се намира и „Слънчев бряг”, не бил открит за коментар. И вицепремиерът се превръща в самотен войн, който води сякаш обречена битка. За капак на всичко трябва да търпи обвинения, че с акциите си застрашава родния туризъм и успешното развитие на сезона. То пък един туризъм, то пък един сезон!
В началото бяха таралежите
Когато в края на 50-те години на миналия век се замисля изграждането на модерен курорт край Несебър, мястото е наистина вълшебно. Широки плажове, тихо море, романтични дюни, наблизо – свежа зеленина. Единственият проблем са змиите, обитаващи тези диви до този момент територии. И тогава като спасителен отряд идват таралежите. Наловени в Странджа, те са докарани с камиони и пуснати из дюните. Справят се успешно със задачата и скоро на почти Робинзоновата територия се издига модерният комплекс „Слънчев бряг”.
Елитният курорт
Замисълът на държавата е от хубавото място и привлекателното море да се печели валута по известното тогава „второ направление”. И сякаш започва да се получава. „Балкантурист” привлича курортисти от Западна Европа. Предоставя им модерни за времето си хотели. Но не само това. Курортът е тих, потънал в зеленина. Превръща се и в културен център с Летния си театър, където всяка година кипи фестивалът „Златният Орфей”, а през цялото лято има концерти и други културни прояви. Няма безбройни алкохолни заведения, няма шум и престъпност. Забавленията се затварят в кръга на плажа, екскурзиите до Ропотамо, Несебър и Созопол, а вечер – до откритите тераси с оркестри, които замлъкват в 23 часа. Така средностатистическият западен европеец намира своя курорт. В който летуват и групи от социалистическите страни, а и българи. Но тогава е епохата на почивните станции и нашенците предпочитат по-евтината им гарантирана сигурност.
Разрухата
Вече повече от четвърт век това приказно някога място търпи напъните да бъде разрушено като курорт и превърнато в нещо като огромна чалга-кръчма. Безмерното застрояване уби зеленината. Пренаселването погуби тишината. А славата на място за алкохолен туризъм, неизбежно свързан с крясъци, скандали и побои прогони традиционните семейни курортисти. За да се запълнят всички хотели и кръчми „Слънчев бряг” стана средище на чужди и наши почти невръстни любители на алкохола и силните усещания. Рекапитулацията на последните години показва, че въпреки масовата посещаемост през сезона, приходите са не окуражителни. Което ще рече, че или се крият доходи и данъци, или че просто заведенията се пълнят само за да има хора в тях, независимо какво се печели. И за да не пустеят, се угажда на „публиката” по всякакъв начин – алкохолни турове, мощни децибели до зори, свинщина по алеите.
Мерки и теглилки
Един вицепремиер, който си познава добре региона, се зарече, че ще ликвидира това безрадостно положение, което накрая ще доведе елитния някога курорт до пълно рухване. Странно защо, но той сякаш не среща подкрепата на държавните институции, които, така или иначе, винаги могат да бъдат по-силни от вакханалията. Не е ли необичайно, че цял вицепремиер обикаля по малките часове алеите и заведенията като квартален и дори не е срещан с респект от проверяваните, а го сподирят викове „Оставка”. Трябва ли той лично да върши това? Нали има сума ти закони, които регламентират публичното поведение и санкционират нарушението на обществения ред. Едва ли е нормално пияни тълпи да крещят безумно преди разсъмване по алеите на курорта, а полицейската патрулка да ги подминава с досада. Нали има и местни общински наредби за тишината, реда, спокойствието, чистотата и за какво ли още не? Тогава къде е местната власт при дънещите децибели, пиянските изцепки, вилнеещите тълпи? Твърде относителни са мерките и теглилките на различните институции при тези прояви. Или просто ги няма. Оправданието – остави ги да се надивеят, нали носят пари, е заравяне главата в пясъка. Защото именно това „дивеене” прогони стойностните и плащащи добре истински туристи. А и защото, каквото и да носят и да плащат, законите важат за всички. Стига да има кой да ги прилага. А не цял вицепремиер да обикаля като квартален в опита си да преодолее безсилието на институциите, които сякаш умишлено доброволно са приели ролята на институции на безсилието.
Спомен за тухларните
Някога у нас имаше едно странно юридическо изобретение – Указ за борба с дребното хулиганство. Той кореспондираше с Наказателния кодекс дотолкова, колкото да облекчи следствието и прокуратурата от занимания с нарушенията на обществения ред. Правомощията му даваха право на милицията да задържа нарушители и да ги води директно при едноличен съдия. Който обикновено определяше санкция 14 денонощия задържане в поделенията на МВР. Това не беше присъда по своето същество, защото не се вместваше в пределите на Наказателно-процесуалния кодекс и не носеше правни последици в съдебното досие. Но провинилите се биваха задължително остригвани и „привеждани” в управленията на МВР, като през тези две седмици „полагаха общественополезен труд”. За София това ставаше в тухларните на Илиянци и оттам Указът за борба с дребното хулиганство се свързва именно с това изчезнало вече предприятие.
Каквито и да са били тогава проявите на „дребното хулиганство”, те са като детска игра в сравнение само с една днешна нощ на „Слънчев бряг”. В онези времена най-често в тухларните се озоваваше част от някоя футболна агитка след възлов мач, прекалила с виковете и газенето на „тревните площи”. Или непреценил броя на чашите в кръчмата, позволил си да пее на висок глас по улиците след полунощ. Без носталгия по онези милиционерски времена, но нима днес няма достатъчно елементи в Наказателния кодекс, чрез които да се респектират вилнеещите тълпи, наричани от хотелиери и кръчмари „спасители на морския ни туризъм”? Има, но странно защо – остават неприлагани. Трябва ли да се стигне до вандализма на един пиян чужденец, ритнал камериерка в главата, за да отворят институциите очите си за това, какво става по нашите „елитни” курорти. Колкото до виковете „Оставка!” след проверяващия вицепремиер – представям си какво би станало във времето на „тухларните”, ако Пеко Таков, Пенчо Кубадински или някой от техния ранг беше си направил труда да слезе при „простосмъртните” и те го посрещнат така.
