Емил Ценков, арабист
Близкият изток не е от регионите, които задълго остават извън вниманието на медии, политици и оръжейници. Но това често пъти натрапчиво внимание е лоша новина за самите му жители. Обратното – липсата на достатъчно количество „извънредни новини“ (breaking news) от региона през август е добра новина за тях. Така наскоро Сирия влезе в новините с информация, че около половин милион сирийски бежанци се готвят да се завърнат в изоставените си домове. Сред цитираните причини е подобрената сигурност в държавата (колкото това да не съответства на възприетите от някои новинарски вериги утвърдени стереотипи).
Емил Ценков, арабист
Преди седмица войските на Дамаск изтласкаха „Ислямска държава“ от гр. Сухне и откриха фронт към ключововажния стратегически и икономически гр. Дейр ез-Зор. Другата добра новина е, че настъплението на правителствените сили се извършва без нови инциденти с водената от САЩ коалиция. Кюрдските Отряди за народна защита, гръбнакът на коалицията на суша, водят битки в предградията на терористичната столица Ракка. След падането на Мосул миналия месец халифатът на Абу Бакр ал Багдади се свива като шагренова кожа, а самият „халиф“ е убит (според Москва) или се укрива (според Пентагона). Явно в близко време квазидържавата ще бъде ликвидирана, а джихадистите ще преминат към партизанска герила от времената на американската окупация на Ирак.
Не по-малко обещаващи са новините в триъгълника Москва–Анкара–Техеран – т. нар. „процес в Астана“.
Тристранните консултации миналата седмица
бяха посветени и на променената ситуация в гр. Идлиб, преминал междувременно под контрола на терористите от Ал-Кайда, обединени с други джихадисти в структурата „Хаят тахрир Шам“. Лоша новина за онези, които представяха сирийската опозиция като демократична алтернатива на режима на Асад, и потвърждение на опасенията, че „умерените бунтовници“ губят битката за влияние в антиасадовския лагер. Дали то не е свързано с прекратяването на операцията на ЦРУ по финансиране и обучаване на въстаниците? Според добре осведомения наблюдател на „Вашингтон пост“ Дейвид Игнатиус стъпката е била очаквана предвид неефективността на секретната операция, но същевременно се разглежда в контекста на опитите за подобряване на руско-американското взаимодействие на сирийски терен. Във всички случаи то е поредното доказателство за контрапродуктивността на опитите за „смяна на режими“ чрез наемници на заплата.
При тези условия турските власти затвориха граничния пункт между провинция Хатай и прилежащите сирийски територии, очаквайки руско-сирийска офанзива срещу Идлиб. Коментатори виждат в това
подготовка на поредна турска инвазия
– този път с мотив за борба срещу терористите от Ал-Кайда. Компромис при бъдещото разпределяне на зоните на контрол върху сирийските провинции е Анкара да получи компенсация в тези най-западни територии в т.нар. зони на деескалация срещу американското вето за турско лидерство в атаката срещу Ракка. Но Ердоган няма да се откаже и от осуетяване на възникването на кюрдска автономия по модела на Иракски Кюрдистан.
В тази сложна мозайка от договорености и задкулисно съперничество между регионалните и глобалните сили в сирийския конфликт се откроява и постигнатото в Хамбург споразумение между Тръмп и Путин за стабилизиране на югозападната част на страната в близост до Йордания. Осъществяването му и рефокусирането на бойните действия срещу джихадистите ще покаже доколко Вашингтон и Москва ще преодолеят различията си в името на справянето с ислямисткия тероризъм.
На този фон вниманието на международната общественост бе пренасочено към най-стария регионален конфликт – израелско-палестинския. Събитията след терористичния акт срещу израелски полицаи в старата цитадела на Йерусалим не само показаха, че градусът на напрежение между израелци и палестинци продължава да е висок, но и напомниха, че
залогът в „Светата земя“ е много по-голям
Опитите на израелските власти да наложат драконовски проверки за мюсюлманските поклонници на посещение в джамията „Ал-Акса” и на прилежащия Кубба ал-Сахра (Купола на Скалата) отекнаха в целия мюсюлмански свят. Защото историко-религиозният комплекс, на метри от Стената на плача, е третата по значение мюсюлманска светиня. И макар самата джамия да се стопанисва от религиозните власти на Йордания, отговорност за сигурността и за пропускателния режим носят израелците, считани от арабите и другите мюсюлмани за арогантни окупатори.
За самия Нетаняху, обект на антикорупционно разследване, инцидентите около Ал-Акса носят само пасиви, тъй като показват колко е крехко примирието в отсъствието на мир и очертават границите на силовите подходи, прилагани в Йерусалим. Очакванията на мнозина, че палестинските демонстрации ще прераснат в поредната „интифада“, бяха нереалистични поради редица причини. На първо място е отслабването на арабската подкрепа за каузата на независима Палестина в условията на катастрофалната „Арабска пролет“, довела до оперетъчните разпри между петромонархиите от Залива. На второ – самите палестинци се убедиха, че макар Западният бряг да се намира в условията на фактическа окупация и да липсват всякакви перспективи за връщане към ситуацията отпреди 1967 г., няма реалистичен изход освен компромисите. И това е особено очевидно на фона на кръвопролитията в съседните Сирия и Ирак.
Намерението на лидера на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани да проведе през есента референдум за независимост на тази квазидържава бе поредната заявка за преначертаване на границите в региона. Тази закономерна от гледна точка на развитието на иракската ситуация стъпка не може да получи одобрението не само на Багдад, но и на съседните Турция и Иран, които също имат кюрдски малцинства.
Негативна позиция изрази дори Вашингтон,
подозиран в покровителство на националните амбиции на кюрдите в Сирия и Ирак. Заканата за отделяне на Иракски Кюрдистан може да се разглежда и в контекста на бъдещия пазарлък за границите на автономната област, към която Арбил приобщи и богатия на нефт Киркук. От друга страна обаче, превземането на Мосул бе представено като засилване на позициите на Багдад и конкретно на премиера Абади, подкрепян от шиитското мнозинство и от съседен Иран. Своя роля очевидно има и Саудитска Арабия, чийто интерес е ограничаване на иранското влияние в шиитски Ирак. За това говори и посещението в Рияд на един от най-влиятелните духовни водачи на иракските шиити – Муртада Садр.
И в Сирия кюрдите са на прага на съдбовни решения. При успешно приключване на операцията по превземането на Ракка отрядите на кюрдската Партия на патриотичния съюз би следвало да оставят администрацията в ръцете на араби – сунити, оттегляйки се в своите традиционни територии. Дали обаче това ще се случи и каква ще е реакцията не само на Ердоган, но и на Асад при бъдеща заявка за автономен сирийски Кюрдистан или „Рожава“ по модела на Иракски Кюрдистан? С изключение на Израел, който има интерес от по-нататъшното разпадане на близкоизточния порядък, но пък не може да се намеси пряко в арабските дела, кюрдските радетели за независимост нямат други влиятелни съюзници. Досегашното им партньорство с Пентагона едва ли ще отиде отвъд създаването на американски бази на кюрдски територии в Сирия. Това налага прагматични решения, които да отчитат границите на кюрдските амбиции в двете арабски държави.
До задънена улица ще доведат и опитите за разделяне на Ирак, който освен голямото си стратегическо значение е и водеща петролна сила. Убеден съм, че няма трайна алтернатива на възстановяването на стария регионален ред. Същият ред, който бе разрушен целенасочено от външни и регионални сили, водени от егоистични сметки, прикривани зад демократична риторика и богоугодни намерения…
Израелско-палестинският казус, превърнал се в най-продължителният конфликт на съвремието, показва катастрофалните последствия от всяко преначертаване на граници под претекст за ревизиране на „споразумението Сайкс–Пико“, или по-точно, на колониалната му модификация. Кантонизирането на Сирия е по-скоро необходима междинна цел, отколкото реалистична дългосрочна опция. 
