Станаха 150 години от първата политически съгласувана операция на български чети, пресекли Дунава, за да хвърлят дръзко предизвикателство против османската власт.
1867-а е. Към 3 месеца малките отряди на Филип Тотю (Тодор Тотев Топалов, 1830–1907) и Панайот Хитов (1830–1918) следват четническата стратегия на Георги Раковски. Съставеният от него „Привременен закон за народните горски чети” е устав за момчетата на Хитов.
Имената на двамата войводи, „подчертани” от невероятния мустак [1] на Панайот Хитов, са в паметта на българина още от класната стая. Ала всъщност малко знаем за тях, нищо че историята почти всичко е избистрила.
Двама много различни мъже
Различна е участта на двете чети. Патриотите, водени от Филип Тотю, са разгромени и разпилени бързо след стъпването им на българска земя.
В същото време сливналията Панайот Хитов минава в битки и опасности близо 1000 километра, но губи само един боец, и то поради болест.
За паметта на този четник се е погрижил знаменосецът Васил Левски, по хайдушкия закон – да не се гаврят враговете с мъртвия юнак.
(Случая през юли 1867-а в Тетевенския балкан си спомня на стари години очевидецът Васил Николов: „…Един от другарите ни се разболя. Казваше се Капитан Иван [2] и понеже не можа да му се помогне, един от четниците, наречен Колю Турчина, го закла, а Левски взе главата му, изми я и я зарови под един бук”.)
Шанс/малшанс може да е натежал над двете чети, но явно са ги белязали и два много различни характера.
Двамата мъже са патриоти с многогодишен хайдушки опит.
Филип Тотю е „чиракувал” при изключителния Бойчо войвода (ок. 1802–1856). Разкази за хайдути са залегнали в душата на Панайот Хитов и в своите спомени той включва и песни за тях, като за земляка си Златю:
снимка след Освобождението
Доста сме събор гледали,
Доста сме моми любили,
Без назе събор не е бил,
Без назe сватба не става…
…
Насити ми се сърцето,
Ех гиди, Стара-планина,
Дорде е Стара-планина,
На турчин не се покланям…”
И двамата войводи са вкусили от битието на хъшове, и двамата са влизали в България с чети, сформирани зад граница. (По-късно и двамата командват наши доброволци в Сръбско-турската война от 1876-а).
Приликите им обаче свършват дотук
Безстрашието на Филип Тотю е легендарно. Той е последният хайдутин, комуто народната мълва приписва свръхестествени качества: може да лети, куршум не го лови, превръща се в гущер или вълк…
Тази слава ще да е стреснала и османските власти, които дори пращат по дирите му наемен убиец – нишанджия, а казано на днешен език – снайперист.
От друга страна, Филип Тотю е авантюрист, лековат откъм дисциплина, а и не са му чужди известна корист и значително самохвалство [3].
Организираният, строг и отговорен Панайот вижда съмишленика си така:
„Тотйо е добър човек, добър приятел, добър певец, народолюбив, способен и храбър; но в това също време той е нетърпелив, сърчен (тук – припрян) и неосторожен.”
Така или иначе, през 1867-а за главен войвода издигат Панайот Хитов, а дядо Жельо Чернев (в неговата чета), както и Тотю са „второстепенни” войводи.
Крахът при Върбовка
Първа пресича Дунава с наети лодки четата на Хитов – на 28 срещу 29 април 1867 г. според дневника, който води Иван Кършовски (учител от Елена, 1839–1914). По нов стил датата е10 срещу 11 май.
Мястото е източно от Тутракан, близо до с. Пожарево.
Незабелязани, 31 въоръжени мъже прекосяват райони, които са опасни, със значително турско население – Делиормана, околностите на Разград и Осман пазар (дн. Омуртаг). На 13 (25) май те достигат Котленския край, Балкана.
По същото време четата на Филип Тотю, общо 32-ма, е готова да потегли от Зимнич (Зимница) в Румъния. Тя отплава на 14 май [4], спотайва се една нощ на остров, после слиза на българския бряг между Свищов и Вардим.
На 4–5 км от града, в гора край с. Царевец четници се скарват с трима млади черкези и ги убиват. Това се оказва начало на бърза серия злощастни събития [5]. Властите в Свищов подемат преследване, военни части и башибозук нападат бунтовниците в гората „Пустията” край с. Върбовка, Павликенско. Денят вероятно е 20 май.
Макар изненадана, четата дава отпор няколко часа, до падането на нощта. Екотът от това сражение достига дори в Сърбия и Румъния; с него обаче на практика настъпва краят на четата.
Няколко четници са убити, други заловени и обесени в Търново и Ловеч. Трети се губят; сред тях е 33-годишният знаменосец Никола Странджата, бъдещ кръчмар в Браила и прототип на Вазовия герой от „Немили-недраги”.
Общите загуби край Върбовка са 16 души, половината чета. Край с. Ялово, Дряновско, на оцелелите се налага да приемат нова битка – и намаляват с още 7 души: трима убити, двама заловени, двама изгубени.
Не след дълго загива още един четник, а другите бягат – първо южно от Балкана, после обратно в планината. С войводата остават едва четирима. Но не се занимават с едното си оцеляване, напротив издирват и по хайдушки наказват османски злодеи.
Гатанка
На 29 май Панайот Хитов праща Жельо войвода с 11–12 души към прохода Хаинбоаз, предварително уговореното място за среща с Филип Тотю. Задачата е „да го посрещне и ако има ранени, да го донесе при мене на Твърдишките планини”.
Възможна е следната „гатанка”: Как Панайот разбра за премеждията на Филип-Тотювата чета, та да организира издирването й в Балкана? Една ли някой би налучкал верния отговор, който е… „От вестника”.
„Когато дойдох в Сливен (всъщност в планината над него), приятелите ми донесоха в. „Македония” – пише войводата – Какво да четеш! Тотйовата чета била разбиена при Върбовка; а Тотйо с останалите си другари заминал за Стара планина”, казваше вестникът.”
Вестникът е донесен вероятно на 28 май, когато четирима патриоти от Сливен идват при Панайот под връх Българка.
Няколко дни по-рано се е присъединила и сформираната край Тулча малка чета „Златна надежда”. Дошли са и други… и в крайна сметка под командването на войводата, поел с 30 четници, се оказват близо 50.
Хитов (и в други походи) често праща малки отряди със специални задачи. (Така е и с разузнаването за Тотю, неуспешно, както Кършовски записва на 10 юни: „Върна ся второстепенни воевода Желю с другарите си и обяви, че второстепенни воевода Тотя Тодорова го разбили и не ся знае къде е”.)
„Изненадващата” в онази обстановка поява на вестник ни подсеща в какви времена воюват българските патриоти – насред забележителния кипеж, наречен Българско Възраждане.
В XIX век само в Цариград се печатат 17 вестника и 7 списания на български език. Най-влиятелният вестник е „Македония” (1866 – 1872 г.), достигнал впечатляващия за времето тираж 3000 броя.
Срещата
Четата се среща с групичката на Тотю случайно. Това става на 20 юли в мандра над Златица, където е избегнато кърваво недоразумение, според Кършовски:
„…като мислехме, че са помаци, залегнахме на пусия. И като бяхме вече готови да стреляме, чухме Тошовия глас, който извика „Добра вечер”, и тогава повърнахме оръжието си назад. И тъй се съединихме с него и с дружината му, които бяха петима”.
В сериозна битка обединената чета оцелява два дни по-късно още в Златишко, а последното тежко изпитание я чака недалеч от Сърбия в самия край на юли.
Около 600 души участват в турската потеря, вдигната от Берковица. Обаче, както пише по-късно главният войвода, „тия нищо не можаха да ни направят, само ни продържаха 36 часа гладни”.
На 5 (17-и по нов стил) август четата достига границата. Не след дълго повечето участници обличат унформите на Втората българска легия в Белград.
“Да побунят народа…”
Докато са в Балкана, четите не забравят и традиционното хайдушко правосъдие. Те разпитват хората за насилници и грабители, после бързо ги екзекутират.
Лаконичен, Кършовски отбелязва още в началото на похода: „8 май. Тука уловихме един лош турчин, мухтарин (първенец). 9 май. Сутринта обесихме турчина…”.
Все пак какъв е резултатът от мисията на двете „четици”, както пренебрежително и ги нарича Захарий Стоянов? Също незаслужен негов упрек е, че те „преминаха в България не да се бият открито с многобройните турски редовни и нередовни войски, а да побунят българския народ…”.
Заможните патриоти от Добродетелната дружина в Румъния са силни с парите, но логиката на националната революция държи нейният идеолог – 46-годишния тогава Раковски. А той вече не спори със същата страст, защото туберкулозата го довършва. През пролетта на 1867-а му остава половин година живот.
Освен това и Раковски не е „цвете за мирисане” и Панайот чистосърдечно свидетелства:
„Раковски нямаше приятелство с букурещките богати българи. Те страняха от него, защото той, щом му влезеха пари в ръцете, не гледаше къде харчи и за какво харчи, а като издава някой вестник, по свое убеждение напада когото иска и където иска…”
Хитов разкрива още, че Раковски, който се съгласил Левски да му бъде знаменосец, внезапно се отметнал. (Оставили избрания вече байрактар, но зад гърба на „шефа”.) А цялата работа била… в стара кавга между двамата от Първата легия в Белград (1862-ра).
Походите от 1867-а остават единствени от по-широк, неосъществен, а и нереалистичен замисъл – вдигане на 44 чети (!) през същата и следващата година – общо над 1100 души.
В Дружината са предпазливи и винаги мислят повече за дипломация (със Сърбия, Румъния, Русия), отколкото за пушки. Те отпускат малко средства на двамата войводи. Освен това им нареждат: да не влизат в открит бой с турците и да не вдигат народа на бунт.
Тези ограничения, макар и неспазени докрай, свеждат рискованата мисия на двете чети до „агитационна“. В това тя успява 100%, обширни райони покрай Стара планина кипят над два месеца.
Османската власт взема много насериозно тези 40–50 комити и на свой ред допринася за „разбунването” – с тормоза над реални и предполагаеми ятаци [6], и особено с т.нар. потери. Цели села биват подкарвани да търсят и преследват хайдутите… и се оказват въвлечени в смутното лято.
* * *
„Четиците” отпреди точно век и половина години са пламъци в далеч по-бурен и траен пожар. Само година по-късно ще ги последва впечатляваща военна операция – защото именно това представлява походът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Мнозина от юнаците в него идват от Втората легия.
И пак в легията Левски премисля и претегля четническия си опит, за да прозре, че съществува друг, по-надежден път към Свободата.
[1] Според Николай Хайтов за войводата тези мустаци „са компенсирали неговия обидно малък физически ръст”. Зиме те са му носили и неудобства, свидетелства Хитов: Трябвало да пали огън, за да ги размрази и да се отърве от ока лед”.
[2] Иван Тодоров Капитан (или Капетан) от Търново е сред първите български театрални дейци, актьор.
[3] Видно в спомените, които войводата диктува към края на XIX век.
[4] Това е само най-вероятният момент. В датирането остават неясноти и противоречия. В спомените си Тотю сочи 10 май. Захарий Стоянов уверено, но погрешно пише „…в 1867 година, тъкмо на 17 май, на Спасовден…”; често повтарят неговата грешка и днес.
[5] Хитов смята Тотю за отговорен и по-късно пише: „Когато Тотйо тръгна из Влашко, аз му дадох оръжие и малко пари, и рекох му да не се мае нигде… Тотйо не изпълни моите заповеди; той се беше забавил три дена само около Свищов…”
[6] Вследствие на такъв тормоз в онова лято умира бащата на Филип Тотю в родната им махала Гърците, около дн. с. Вонеща вода, област Велико Търново.
Източници:
Панайот Хитов. „Моето пътуване по Стара-планина…”, ред. Любен Каравелов, второ издание, С. 1934; Панайот Хитов. „Как станах хайдутин”, ред. Николай Хайтов и Жени Божилова, изд. „Захарий Стоянов”, С. 2008; Петър Чолов, Българските въоръжени чети и отряди през XIX век, изд. „Марин Дринов”, С., 2003; Захари Кожухаров. „Филип Тотю войвода”, изд. „Слово”, Велико Търново, 2008; Захарий Стоянов. Исторически трудове, т. 3, изд. „Захарий Стоянов”, С. 2008; История на България, т. 6, изд. на БАН, С. 1987; „Левски в спомените на съвременниците си”, С. 1987
