Историята на войната е съвкупност от най-различни свидетелства, защото тя засяга цялото общество, въвлечено в нея. Засяга го и по вертикала, и по хоризонтала. И никой не остава равнодушен. Разбира се, историята на войната се пише по-късно, но историците се опират главно на документите. В документирането на Руско-турската война 1877–1878 г. вземат участие много хора, като част от тях са военните кореспонденти и художниците. Тогава художниците са играли важна роля в документирането на важни исторически събития, защото фотографията все още не е толкова развита. Много ценно свидетелство за тази война ни е оставил руският поет, писател, литературен критик и преводач Всеволод Владимирович Крестовски. В прочутия си двутомник „20 месеца в действащата армия”(1877–1878 г.) писателят разказва подробно и увлекателно за всичко, което е видял и преживял по време на войната. По-нататък ще се запознаем с някои от неговите най-вълнуващи разкази, но сега ще се спрем на една немного дълга глава от книгата, която се отнася до кореспондентите и художниците, които получават навремето официалното право да придружават руската армия по време на войната и да я отразяват. Става дума не само за руски кореспонденти, но и за чуждестранни.
На 5 май 1877 г. в Плоещ, Румъния, след като Руско-турската война е вече обявена, великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ на Действащата руска армия на Балканския полуостров, дава позволение някои руски и чуждестранни кореспонденти от различни вестници и списания да съпровождат армията по време на войната. Разбира се, кореспондентите могат да придружават войската при строго определени условия.
На първо място това зависи от началниците на отрядите, които преди всичко вземат предвид военните си съображения, както и разположението на командвания от тях отряд. Ако те преценят, че могат да допуснат кореспондент при себе си, тогава той трябва да се яви там, след като предварително е изпълнил две условия .
Първото е, че на левия си ръкав отстрани трябва да има кръгъл знак, изработен от листова мед, върху който са набити фигура на орел, номер и надпис „кореспондент”. Върху знака има и печат на полевото комендантско управление на армията.
Второто условие задължава кореспондента да носи в себе си фотографския си портрет, на обратната страна на който писмено е удостоверена личността му и е положен печатът на полевото комендантско управление.
Без тези два знака кореспондентът няма никакво право да се доближава до войските, още по-малко да ги съпровожда. Има и още нещо. Ако той има само знак на ръкава си, а няма лична фотография, също няма право да се присъединява към армията. Тези правила са съпроводени със съответните заповеди.
Въобще на всички командири в руската армия е заповядано строго да следят за поведението на кореспондентите и най-вече за техни
подозрителни действия или контакти и най-вече, ако има опити за преминаване към противниковата страна. В такива случаи командирите трябва да ги задържат и да ги предават в щаба на армията. Те не са задължени да ограничават свободата на придвижването на кореспондентите, но трябва да докладват незабавно в писмена форма в щаба на армията за тяхното местоположение във всеки момент.
На всички чинове в армията, в чиито ръце по един или друг начин попадат някакви сведения, изрично е препоръчано, когато разговарят с кореспондентите, да внимават в никакъв случай да не им предоставят сведения за състава, числеността, направлението и целта на движение на военните колони и разположението на частите.
Крестовски пише, че до началото на май разрешение за придружаване на армията имат само руските кореспонденти Н. Максимов от „Борсови новини”, който е още в Кишинев, и Каразин от „Ново време”, който е в Галац. Няколко чуждестранни кореспонденти са тръгнали от Кишинев с влака за границата едновременно с главнокомандващия Николай Николаевич. Това са американецът Макгахан от „Дейли нюз” и Иван дьо Вестин от френския „Фигаро”.
От руските художници по това време в армията са само двама. Единият е Е. К. Макаров, който е в обкръжението на великия княз, и Василий В. Верешчагин, който две години преди това придобива голяма известност с изложба, която е резултат от пътешествията му в Средна Азия.
На 7 юни главнокомандващият издава заповед, с която знакът на кореспондентите е заменен с нов – по-красив и импозантен, но строгите изисквания остават. На румънска земя в Букурещ, Зимница и Яш се навъртат и чуждестранни кореспонденти, които „не ни съчувстват”, както пише Крестовски. Някои от тях получават достъп до армията, но впоследствие един е отстранен заради некоректни публикации в неговия вестник. Те нямат желание да вървят с войската на предната линия и затова са повече около щабовете, където от време на време срещу големи подкупи получават сведения, които обаче не отговарят съвсем на истината.
До края на май в Плоещ пристигат много руски и чуждестранни кореспонденти, но постепенно тихомълком изчезват, предпочитайки сигурността на градския живот пред изпитанията, които предлагат полевите лагери в армията и особено районите на военните действия. В последна сметка, пише Крестовски, до края останаха само Немирович-Данченко, А. Иванов, княз Л. В. Шаховски и Макгахан.
По време на войната Крестовски забелязва, че чуждестранните кореспонденти се радват на по-голямо внимание от страна на висшето началство, отколкото руските. Дори в нередки случаи началството споделя с тях информация, която не се предоставя на руските кореспонденти.
През юли в Плоещ пристигат и още двама художници – П. Соколов и Буткевич. Общо взето, художниците са малко и Крестовски пише, че това е жалко, тъй като войната предоставя изключително богат материал в битовия, пейзажния и военния жанр.
Василий Верешчагин е ранен още в първата фаза на войната, но се лекува и участва в нея до края. Дори се отличава не само като художник, но и като доброволец, изпълняващ задълженията на офицер от генералния щаб. Братът на Василий – Сергей, който също е художник, загива при Плевен, където доброволно поема задълженията на ординарец на генерал Скобелев.
Как се става военен журналист през 1876 г.
За да стане кореспондент в руската армия и за да има разрешение да я придружава, на Крестовски му се налага да получи най-височайшето благоволение за времето си – това на руския император. Това благоволение обаче не се постига лесно. Желанието на писателя достига до императора в резултат на доклада на военния министър през ноември 1876 г. А името на Крестовски е вкарано в доклада след ходатайството на бившия вътрешен министър на руската империя. Така след височайшото позволение Крестовски е командирован в щаба на действащата армия като официален кореспондент на „Правителствен вестник”.
Двата тома, които издава Крестовски след края на войната, са съставени от материали, писани като писма. Тези писма, разбира се, след войната са допълнени със спомени и на други участници във войната и са редактирани. За написването на двутомника Крестовски не разчита само на своите впечатления. Той ползва официални сведения, донесения и заповеди, разкази на преки участници, писмени източници и документи. Занимава се и с военна история и дори е секретар на командващия Тихоокеанската ескадра на руския флот.
