Париж-Прага-София – август 1968 г. В капана на Ялта

Ялта не е изчерпала своето време и влияние. Това е необявеното споразумение между големите в световната политика през бурната 1968 г., когато Франция се тресе от студентски и социални вълнения, а в Чехословакия назрява и се развива опитът на народа и комунистическото ръководство да се премине към „социализъм с човешко лице”.

Самото название, родено в Прага, говори, че досегашната форма на комунистическо управление, еднаква както в Чехословакия, така и в другите държави „под шапката” на Москва, няма нищо общо с принципите на всяка революция – свобода, равенство, братство, прогласени  на 14 юли 1879 г., когато французите щурмуват Бастилията.
Същите тези французи през май 1968 г. излизат на улиците и издигат барикади с искане за „капитализъм с човешко лице”. Началото на събитията в Париж е дадено от студентите, които първоначално реагират с демонстрации срещу войната във Виетнам. Това тогава е нещо твърде популярно, защото самата война е наречена „мръсна” не от друг, а от американците. Поляната пред Белия дом във Вашингтон е станала традиционно място за протестиращи, а полицията отвъд океана не се спира пред никакви крайни мерки срещу студентите, които и там са начело на масовите акции. В Париж през май 1968 г.  студентите окупират Сорбоната и издигат барикади първоначално като протест срещу ареста на свои колеги, участвали в антивоенна демонстрация. По-късно исканията стават политически, а присъединилите се към тях работници имат и социални. В резултат на битките по Парижките булеварди студентите получават правото да имат политически изяви, а работниците – повишение на заплатите. Но чудо във Франция не се случва. Президентът генерал Шарл дьо Гол, чиято популярност датира още от времето на Втората световна война, овладява напрежението. Мнозина наблюдатели тогава очакват крайна промяна в лява посока
но Москва е пасивна. Ограничава се с това, медиите в социалистическите страни да показват протестите във Франция, които в голямата си част са водени от различни леви лидери, включително и от Френската комунистическа партия начело с Жорж Марше въпреки неговите различия с някои от другите лидери на протестиращите. Но – Ялта категорично е все още в сила!
Това става ясно няколко месеца по-късно, на 20 август, когато войските на Варшавския договор навлизат в Чехословакия, а Западът не реагира. Предисторията – по същото време, когато във Франция студенти, работници и леви водачи сякаш искат социализъм, в една социалистическа страна народът и лидерите се опитват да погледнат в обратна посока. Не в крайните форми на капитализма като частна собственост, което би прозвучало чудовищно за самия лидер на Чехословашката компартия Александър Дубчек, заменил на поста верния на Москва Антонин Новотни, камо ли за Леонид Брежнев. Чехите и словаците 
искат нормално общество многопартийна система, свободни медии, отворени граници, свободно пътуване по света. От 1948 г. в страната e наложена еднопартийна система. Две десетилетия по-късно хората  искат промяна. Същото, което са поискали унгарците още през 1956 г. В своите протестни послания и те никъде не включват възвръщането на капитализма и частната собственост. Но съветските танкове влизат в Будапеща. Западът не се намесва. Тогава от Ялта са изминали едва 11 години. Може би чехите и словаците са повярвали, че за две десетилетия догмата на договора е изчерпана. И правят същото като унгарците, макар и само с мирни средства. Резултатът е същият – танковете идват и при тях Александър Дубчек, който на 20 август дава заповед да не се оказва съпротива на нахлуващите чужди войски,   е арестуван и светкавично откаран със самолет в Москва. Там е принуден да приеме наложените от Кремъл условия. Заменен е с Густав Хусак, а за президент Москва назначава генерал Лудвиг Свобода. Въпреки уличната съпротива на чехословашкия народ, въпреки сблъсъците с окупационните части, при които има жертви и от двете страни, опитът за промяна е потъпкан. Западът отново не се намесва. Ялта все още е в сила! След смазването на Пражката пролет въпреки „желязното” затваряне на границите много висококвалифицирани специалисти от Чехословакия емигрират. Последват ги редица интелектуалци, за които вече няма място в Чехословакия. Безпроблемното им напускане на страната се дължи на новоприетата комунистическа тактика соцстраните да се освобождават от неудобните вместо да ги репресират, и така да си навличат обвинения за неспазване на човешките права. Благодарение на тази тактика светът има филма „Коса”. Прави го чешкият режисьор Милош Форман, избрал пътя на свободата. Същата тактика дава възможност и на българския писател Георги Марков да замине в чужбина. Но по-късно той е заклеймен с популярното тогава название „невъзвращенец”, а коментарите му по „вражеските” радиостанции водят до 7 септември 1978 г. и отровната сачма на лондонския мост „Ватерло”. През същата тази 1968 г. у нас се споменава благосклонно за събитията във Франция, но нищо повече. С нарастването на чехословашкия подем се засилва яростното „разобличаване” в медиите, на партийни събрания и на масови мероприятия на ревизионизма, както Москва формулира случващото се в Чехословакия. Казват, че на съвещание на „братските партии” Тодор Живков най-много давал зор за военна намеса, тъй като Брежнев доста се колебаел заради страха от западен отпор, включително и с части на НАТО. А за да не ни сполети и нас „Пражкия синдром” 1968-а става рождената година на Шесто управление – за борба с идеологическата диверсия, каквото и да значи това…  

Велик е нашият войник край Вълтава 
Че работата с „пълзящата контрареволюция” в Чехословакия е отивала към военна намеса, говори фактът, че още през май 1968 г. Главното политическо управление на БНА започва пропагандна кампания „по разясняване в армията на събитията в ЧССР”. Поучен от урока в Будапеща през 1956 г., този път „Големият брат” от Москва не иска да е сам, за да може окупацията да бъде наречена „социалистическа солидарност”. Не че Съветската армия не може сама да окупира не само Чехословакия…     
Честта „да окажат братска помощ” се пада на 12-и мотострелкови полк в Елхово под командването на полковник Александър Генчев и на 22-ри полк в Харманли с командир полковник Иван Чавдаров. 22-ри полк  заминава за Ивано-Франковск в Украйна.  12-и МСП е превозен с кораби до с. Жнатино в Украйна, близо до границата с Чехословакия.  Полковете получават бойна заповед, подписана от военния министър армейски генерал Добри Джуров и от началника на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев. 12-и полк пресича границата с Чехословакия на 21 август в 4 ч. сутринта при с. Матовце. В следобедните часове на 22 август достига Банска Бистрица и завзема казармата, полицията и радиото. Един  батальон овладява летището близо до Зволен. На 25 август полкът вече в Брезно. На 20 август в 6 ч. сутринта 22-ри полк като част от 6-а въздушно-десантна дивизия на СССР получава заповед да навлезе в Чехословакия и да овладее летищата Рузине. Не се натъква на съпротива, тъй като летищата вече са овладени от съветските войски.  
Нашите части се изтеглят от Чехословакия на 22 октомври, след като 6 дни по-рано е сключен двустранен договор между Чехословакия и СССР. Официално единствената българска жертва е младши сержант Николай Николов от Харманлийския полк, но обстоятелствата на смъртта му остават неизяснени. Убит е точно на 9 септември. Посмъртно е произведен в звание старшина и е погребан с военни почести в родното му с. Бъркачево, Врачанско. Тъй като войниците от двата полка не са имали възможност да кандидатстват през лятото във висши учебни заведения, всички са записани без изпити като студенти след завръщането от Чехословакия.