Петър Бойчев
Академик Георги Марков е роден е в Пловдив в семейството на военния инженер от Военновъздушните сили Георги Марков. Дядо му е загинал през 1916 г. на 34-годишна възраст по фронтовете на Първата световна война, което определя по-нататъшния интерес на бъдещия учен към военната история.
През 1970 г. завършва история в СУ „Св. Климент Охридски”.
През 1977 г. постъпва на работа в Института по история към БАН. През 1993 г. получава научната степен доктор на историческите науки с втората си дисертация. От следващата година е старши научен сътрудник I степен (днес професор).
В периода от 1993 г. до 2013 г. е директор на Института по история към БАН. Преподавал е в НБУ. През 2008 г. става академик, действителен член на БАН.
– Академик Марков, България на практика има три национални празника – 3 март, 6 септември и 22 септември. Но сякаш Денят на Независимостта се чества най-минорно, как се съпоставя той с другите ни две светли дати?
– Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари преди две години на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на Независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения. След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен.
– А как бе възстановен празникът? Това не става веднага след 10 ноември.
– Няколко години поред правихме опити да го възстановим, но в Народното събрание казваха – какъв е тоя празник, нали България е била вече свободна? Все още обаче не може да се схване от народа ни, че това не е обикновен почивен ден. Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на султан Абдул Хамид II. България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н. Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима. Това е т.нар. Балканска криза от 1908–1909 г. Едва след това всички държавни глави изпращат поздравителни адреси до Фердинанд, включително до Николай Трети, кръстника на цар Борис. Така че това не се разбираше – че не може народът да е свободен, ако държавата не е независима. Ето пример – България побеждава Сърбия в Сръбско-турската война, но когато се подписва мирният договор в Букурещ, за да бъде той легитимен, трябва да го преподпише официален представител на султана. Или пък във Хага – след Освобождението в Хага се провеждат две световни мирни конференции, но ние нямаме право на своя делегация, представя ни османската.
– А как става така, че като васално княжество на турския султан България бележи небивал икономически и културен възход, а като самостоятелно независимо царство ни следват две поредни национални катастрофи?
– Наистина България се превръща от един изостанал Дунавски виалет в една модерна и развита европейска държава, с мощна армия, която през Балканската война за броени месеци разгромява армията на Османската империя. Това е едно истинско българско чудо. България е във възход. България създава Балканския съюз за война срещу Османската империя. И договорите са между България и Сърбия, България и Гърция, България и Черна гора. Но след тази злощастна война през 1913 г., втората балканска война, се получава един максимализъм – царят като държавен глава и още някои отговорни политици смятат, че България е толкова независима и силна, че може да не се съобразява с мнението даже на световните сили. Ето например македонския въпрос – той е жизнено важен за нас, той има фундаментално значение тогава. Македонският въпрос не е само български, той е балкански, дори европейски въпрос. Но заради този максимализъм се стига до това престъпно безумие на16 юни 1913 г., когато започва Междусъюзническата война, завършила с първата национална катастрофа. Разбра се, че определена отговорност имат генералите, тъй като те са главозамаяни от уникалните победни битки, бляскавите победи над Османската империя и са смятали, че ще се справим леко с бившите ни съюзници. Обаче не се взема предвид, че Русия поддържа твърдо Сърбия, че Русия няма да спре и Румъния, която ще ни нападне в тила, че Османската армия ще нахлуе в Източна Тракия – и ето така идва националното крушение. Но отговорностите са в три кръга – първият, това е тук, нашият, българският. Вторият е на съседите, които се възползват от грешките на българската външна политика и военна стратегия, третият кръг е на Великите сили, които си имат своите великодържавни интереси. Така че България става независима, но прекалено бързо се стремим да осъществим националния си идеал – всички българи под обща държавна стряха да създадем целокупна България. Не е било възможно едно военно поколение за броени месеци или за няколко години да обедини всички българи в една държава.
– Според видни наши историци България е била независима дотолкова, доколкото може да избира от няколко зависимости. Така ли смятате и вие?
– Не. Примерно първата световна война – България е изключително важен фактор на Балканите, две воюващи коалиции се борят за нея. Това е било с много важна геополитическа цена. Знаете, че Чърчил е залагал много на българската армия, като първи лорд на адмиралтейството той заявява, че сами трудно могат да се справят и разчита на българската армия. Така че тогава България е могла да избира. Били сме зависими с оглед геополитическите обстоятелства и при една по-далновидна политика България е могла да избере печелившата страна на Съглашението. Защото това е война на ресурси. Германия е имала най-добрата армия на света, но тя няма ресурси, за да победи останалата част на света. Така че през Първата световна война зависим и от себе си. Втората световна е друго – дълги години се обвиняваше много Цар Борис Трети, но той кого да избере? Германската армия е на север от Дунава, на юг Мусолини търпи изненадващо поражение и Хитлер казва – аз не мога да изоставя своя съюзник. Спрямо България има два варианта – или да бъде окупирана, или да стане съюзник и да получи свои загубени в миналото територии. И Цар Борис праща Богдан Филов да подпише тристранния пакт във Виена. Така че понякога сме имали възможност да бъдем независими по отношение на решението.
– Да се върнем пак през 1908 г. – каква е ролята на Британската империя и Русия при преговорите с Високата порта? Знаем, че тогава в България замирисва на война, даже започва мобилизация.
– Първоначално Русия е против независимостта. Както и при Съединението. Русия току-що е загубила войната в Далечния изток и Николай Втори казва на цар Фердинанд: „Русия по-рано от 10 години няма да бъде готова за война”. Така и става, катастрофа в Първата световна война и последвалата болшевишка революция. Фердинанд има своите грешки и грехове, но в този случай е прав. Той посещава Виена и разбира, че Австро-Унгария ще извърши анекс на Босна и Херцеговина, което е нарушение на Берлинския договор. Тогава и Фердинанд си казва – ето сега е моментът и ние покрай Австро-Унгария да нарушим Берлинския договор. Това е голям успех на българската дипломация, на царя и на правителството на Александър Малинов. Военните също имат своя принос като гарант за сигурността. Високата порта иска 500 милиона златни франка обезщетение и източните железници. Андрей Ляпчев преговаря с Цариград, ние казваме – не 500, 82 милиона, не повече. Малинов заявява в Народното събрание – много пари са, но можем да ги платим. Но не можем да се пазарим за нашата национална чест. И тогава вече наистина замирисва на война. Обявява се частична мобилизация. Осма Тунджанска дивизия, която е разположена по Югоизточната ни граница, е мобилизирана и съсредоточена по границата с Турция. Русия обаче не е готова за война и предлага един компромис – тъй като Високата порта й дължи репарации, военни контрибуции от Руско-турската война, предлага да приспадне тези 82 млн. златни франка, срещу които да ни отпусне на нас един много изгоден заем на ниска лихва. Заемът трябва да го върнем за 25 години. Ние плащаме 2 млн. златни франка до Първата световна война, когато Русия ни обявява война през 1915 г., ние спираме да плащаме. После пък идва болшевишката революция и както аз обичам да се шегувам – болшевишката революция идва в наш интерес. Русия е била много зависима от френските банки, тя дължи по онова време над 90 млрд. златни франка, но идва Ленин на власт и казва: „Аз нямам нищо общо с руската империя, ние свалихме царизма, няма да плащаме дълговете му. Но няма и да търсим тези, които дължат пари на Русия. Така че болшевишка Русия ни опрощава този дълг от 50 млн. златни франка. Фердинанд като частно лице също печели, защото той е взел 3 млн. франка личен заем от Николай Втори и тогава построява новия си дворец във Врана. Аз казах и на Симеон, че и той е спечелил от революцията.
– В наши дни как виждате независимостта на България? Пак сме разположени между интересите на велики сили, макар че сме категорично на евроатлантически позиции?
– С влизането си в Европейския съюз България за първи път доброволно се отказа, не само ние, а и другите членки на ЕС, от част от своя държавен суверенитет. Неслучайно англичаните напуснаха ЕС, те са с имперско минало и трудно понасяха някои забележки на Брюксел. Ние в момента сме полусуверенна държава. Защото много неща не зависят от нас, а от Брюксел. И във финансово, и в политическо отношение. Ето и поляците се бунтуват, и маджарите се бунтуват, те се бунтуваха и срещу Варшавския договор навремето. Не сме напълно суверенна държава, но поне трябва да не отстъпваме цялата си независимост. Имаме участие в НАТО, разбира се, част сме от Европейския съюз, но трябва да отстояваме националните си интереси. Имаме право на това: Да кажем понякога, както сега го казват унгарците – ние не сме канили емигранти, Меркел ги покани преди две години – да си ги вземе. Ние също трябва да казваме категорично своята дума, за да се чуе. Това има значение. Трябва да се чува и нашият глас.
