Хулен и противоречив, Фердинанд пое на плещите си риска да отхвърли докрай османската зависимост .
Само 10 години по-късно ще го обвинят в какви ли не грехове. Че е проиграл и даже продал националните интереси. Че бил некадърен владетел и безумните му амбиции са довели до национална катастрофа. Някои ще стигнат и дотам, да го охулят и за обявяването на Независимостта. Бил го сторил, защото се чувствал политическо мъниче с короната на васален княз и искал и той да е цар. Затова и възродил Българското царство – третото и последното в родната история.
Това е той – цар Фердинанд, противоречивият владетел, намерен през 1887 г. като спасител във Виена от делегацията, водена от Константин Стоилов, изпратена от Стефан Стамболов да търси нов княз на България, след русофилския офицерски преврат, довел до абдикацията на княз Александър I.
Той е Фердинанд, поел на плещите си риска да отхвърли докрай османската зависимост и да обяви България за независимо царство. Верен на народната памет и на националните традиции, той извървява последните си стъпки като княз по стръмнините на Царевец във Велико Търново и прогласява Независимостта не къде да е, а в черквата „Св. 40 мъченици”, издигната от цар Иван Асен II след разгрома на Теодор Комнин при Клокотница. Тогава България наистина се разпростира
на три морета – Черно, Егейско и Адриатическо. На 22 септември 1908 г., когато звучи манифестът на цар Фердинанд, недоброжелатели го подозират, че и той таи нейде в замислите си за този исторически акт простирането на властта му на три морета.
Този път за разлика от другия величав акт – Съединението, делото е изградено главно от Двореца и правителството на Александър Малинов. Докато при Съединението „лудите глави” Захарий Стоянов, Димитър Ризов, капитан Коста Паница и техните съмишленици са действали, без дори за миг да се замислят за реакцията на Великите сили, сега Фердинанд оглежда внимателно международните хоризонти.
Правителството на Александър Малинов следи внимателно действията на Австро-Унгария – една от Великите сили, подписала Берлинския договор. Тя възнамерява да анексира двете провинции на Османската империя – Босна и Херцеговина. Това също ще е удар срещу Истанбул и по естествен начин превръща София и Виена в съмишленици към една цел, макар и с различни средства и тактически интереси. Княз Фердинанд посещава император Франц-Йосиф във Виена за съгласуване на действията. Всичко е извършено в дълбока секретност. Затова и Манифестът е написан от Александър Малинов за броени минути, на път към Велико Търново от Русе.
Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата „Св. 40 мъченици” княз Фердинанд прочита Манифеста за обявяването на Независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава.
Някои от Великите сили са против нарушаването на Берлинския договор. Други са умерени, а трети се обявяват негласно в защита на България. Колкото и да е чудно, също както по времето на Съединението, Британската империя, е съгласна да подкрепи българската независимост. Разбира се, типично за английската дипломация, разиграва „драмата” на конференции и преговори.
През 1885 г. Лондон спасява Съединението от турска агресия чрез международна конференция, която така протака нещата, че след разгрома на сръбските нашественици при Сливница просто престава да действа. Сега британците имат условие, което да задоволи и турската страна – преговори между българското правителство и Високата порта. За да запази достойнството си, Цариград иска голям данък, който българското правителство нито може, нито иска да заплати. Министър-председателят Малинов пък заявява, че независимост не се откупува.
За разлика от Съединението този път Русия играе решаваща роля. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Освободителната война, в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в европейските сили признават България за царство и за независима държава. Въпреки злонамерените критици на Фердинанд, че е прогласил Независимостта само за да сложи на главата си царска корона, този исторически акт има голямо значение за бъдещето на България, особено за връщане на част от отнетите от Берлинския конгрес земи и освобождаването на населението в тях. След 1908 г. младотурците излизат пред света с конституция на Османската империя, в която е записано, че всички поданици имат равни права и свободи. Това на практика обрича всеки опит за освобождение отвътре чрез въстание на квалификацията „бунт и разбойничество”. Остава намесата на българското оръжие, за която именно е нужно България да бъде независимо царство.
България променя Конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски. Това дава възможност на страната ни само четири години след обявяването на Независимостта да сключи Балканския съюз, с който води освободителната Балканска война срещу Турция.
Един особен поглед
Почнаха бавно да прииждат граждани, преимуществено чиновници. Когато се събраха около стотина души, в черквата влязоха членовете на Министерския съвет начело с министър-председателя Александър Малинов. Сред осемте министри разпознах ниската и пълна фигура на председателя на Народното събрание Христо Славейков. В един миг всички като по команда се обърнаха към входа на храма и застанаха мирно. Оттам се зададе бавната и тромава фигура на княз Фердинанд в парадна униформа. Пристъпвайки бавно, той се приближи до министрите, ръкува се с всеки от тях и седна на владишкия трон.
Почна молебенът. Посред молебена на стъпалата пред олтара застана Христо Славейков, разгъна един широк и дебел свитък и почна да чете „Манифест към българския народ”, с който се провъзгласяваше независимостта на България, която от княжество ставаше царство, а князът – „цар на българите”. След прочитането на манифеста съобщиха, че благодарственият молебен ще продължи на Царевец. Всички се отправихме към върха.
Това „всички” едва ли имаше повече от 200 души. Търново беше едва 12-хиляден занаятчийски, търговски и чиновнически град. Никой не подозираше характера на оповестения от барабанчика молебен. Ето защо занаятчиите и търговците не напуснаха дюкяните и само чиновниците се озоваха на молебена.
Димо Казасов – „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на Отечествения фронт – 1969 г.)
