Неотдавна беше премиерата на сборника с къси разкази на Оля Стоянова „Висока облачност” (издателство „Жанет 45”). Това е един от най-категорично наложилите се млади автори у нас – с изключително жанрово разнообразие. Пише стихове, къси разкази, роман, пиеси и документалистика. С 18 награди и отличия. Преведена е на английски, немски, сръбски, унгарски, полски, руски, чешки, португалски, словашки, испански, а напоследък и на арабски.
Защо „Висока облачност”? Според авторката това са красиви облаци – като дълги пера, нишки, паяжина, предвещават хубаво време, отварят небето. „В града рядко вдигаме поглед над нас, небе не ни и трябва – не сме заплашени от нищо. В планината имаме нужда от него, за да предвидим какво ни очаква. Облаците – имат класи, небето е географска карта. Стига да познаваш облаците, можеш да гадаеш…”
Оля не гадае, улавя със свръхчувствителни сензори фактите от живота около нас. Търси искрица добронамереност и надежда в бруталния му, а нерядко и безнадежден ход. Тя, по свой начин, се доближава до моята представа за Чеховото писане – медицински скалпел, разрязва фактите без капка изкуствено поетизиране и с краен лаконизъм. Умението и е да улавя социални характери и ситуации, но отива отвъд тях – в неповторимата човешка индивидуалност и непредсказуемостта при „гадаенето” през сюжета и интригата. Казва, че работата й на журналист я спасява да поетизира, да не излети на 2 см над земята. Документалното начало освен в книгата й „Пътеводител на дивите места” просмуква почерка и навсякъде – и в прозата, и в драматургията. Но става и обратното – острият конфликт, дълбочината на драматургичното, е важна съставка и в късите й разкази. Събира в една ситуация сътресенията и болката на съвремието не само като социален трус и стрес, но и като манталитет, като нюансирани индивидуални пластове, реакции и психология. Това ярко се откроява в разказа „Висока облачност”. Самоубиец се кани да скочи от покрива на блока. Но се бави. Коментарите на скупчените сеирджии наоколо изграждат брутално отношение – дисекция на личното его на всеки поотделно, не му дреме за съдбата на ближния. Напрежението се развива от невинния залог „ще скочи – няма да скочи” до ужасяващото бездушно: ако си мъж, хайде скачай, бе! Финалите на разказите са отворени – не е ясно какво става със самоубиеца, но тежкото чувство за причините (социално-лични) оставят тягостното чувство за безизходица в обществото, а развръзката и финалът губят значение. Това е системен подход в стила на Оля – тя не назовава директно прекия конфликт, а го заобикаля с характери, реплики и наглед нищо незначещи ситуации, които обаче, свързани с логическите нишки на основния сблъсък, разкриват подтекста на фактите. Фактите стават айсберг – виждаш върха, но се досещаш за огромния потенциал и обем извън видимото. Така оставя читателят да досъчинява. Подобен е разказът „Добре дошли в Тирана” – пътувайки в нощния автобус, жена от Скопие разказва безнадеждната си житейска мъка на младо момиче. То нищо не разбира, а пък и не го интересува чуждото преживяване. Нощната й изповед се блъска в стена от безчувствени човеци наоколо. В края обаче проблясва искра от „високата облачност” – един от албанците е чул разказаното и й предлага да я закара до затвора, където е нейният син. Искрата за добрата развръзка обаче си остава само искра. Подобно е внушението и в един от характерните за стила й на писане разкази „Рецепта за арабски сладкиш” – трагедията от войната в Близкия изток не присъства, но главният герой е заобиколен от наглед с уж нищо незначещи случки. На емигриралия в България арабин, майстор на сладкиши с неподражаем вкус – вкусът им се разваля. По тези промени любителите купувачи се досещат, че там някъде в Йемен се е случило нещастие с фамилията на главния герой, той вече не е същият.
Предстои премиера на Оля с пиеса в Народния театър. Която отново очаквам да обере овациите на публика и критици.
