Животът на един генерал
Бригаден генерал от запаса Янко Янев е роден на 5 януари 1953 г. Завършил е ВНВУ „Васил Левски” през 1976 г. – мотострелкови профил, ВА „Георги Ст. Раковски” през 1983 г. и Военната академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация в Москва през 1996 г., както и пълния курс във ВТУ със специалност „Счетоводство и контрол”. Заемал е длъжностите командир на взвод, командир на рота, командир на батальон, началник на оперативно отделение в щаб на дивизия, началник-щаб на дивизия, началник на оперативен отдел на армия, командир на дивизия, заместник-командир на армейски корпус, командир на бригада и командир на учебна база. Пенсионира се през май 2007 г. От февруари 2009 г. е председател на Областния съвет на СОСЗР на Пловдивска област. Женен, има две дъщери и три внучета. Бригаден генерал от запаса Янко Янев разказва за избора си да се посвети на армията и за своето голямо увлечение.
Отдавна настояваш да поговорим за тази моя страст в живота. Виждал си ме, слушал си ме да свиря и да пея, когато бях в армията, но ти отказвах. Все щеше някой да подхвърли – не си гледа преките си задължения, ами взел да разтяга акордеона. След това пък, като се пенсионирах, не намирах време, хванах се да работя, после поех ръководството на Областната организация на СОСЗР в Пловдив, възникнаха някои проблеми… Може би пък и отбягвах такъв разговор, твърде личен е за мен.
Та какво да ти кажа за избора ми? Моята класна ръководителка от техникума в Хасково Анастасия Димова беше крайно учудена, когато разбра, че отивам във военното училище във Велико Търново. Заминах с двама приятели, те отдавна искаха да стават офицери, техните бащи бяха на високи длъжности в армията. Влязох в училището, но акордеонът беше винаги с мен…
Добре, първо да ти спомена за сегашната си дейност при запасното войнство. Съвсем накратко. Проблемите на СОСЗР като цяло, и в частност на Пловдивската областна и общинска организация, е застаряването на членската маса и намаляването на числения състав. Има едно отдръпване на военните от запаса от нашия съюз. Как могат да се решат тези проблеми? Трудно, това ще стане чрез една целенасочена политика както в стратегически, така и в тактически план. Трябва да се поставят ясни и отчетливи цели, които да бъдат реални и да се преследват с цената на много труд и на много лишения…
Но да се върнем къммоето голямо увлечение
Аз не съм израснал в семейство на музиканти. Но пък в него много се пееше. Моят дядо е бил добър кавалджия, след това си е купил и кларинет, но е починал твърде млад и не е развил таланта си. Любовта към музиката е предал на моя баща и на моята леля Катина. Тя беше много добра певица, участваше в надпяванията в Копривщица, получавала е медали, носителка е на различни награди. Знаеше над 400 песни и голяма част от тях са записани. Аз често съм я съпровождал с акордеона на фестивали, на седенки, на тържества и т.н.
Кога са ми купили първия акордеон ли? Бях вече в 6 клас, това е сравнително късен период за обучение. По народната музика ме запали моят баща. Видя, че имам голямо желание и ми купи един хубав акордеон – 80-басов. Неговият братовчед – чичо Стоян, беше цигулар и свиреше по сватби. Когато е бил войник в София, ректорът на Софийската консерватория го е чул как пее и свири, говорил е с него и му купува цигулка, след като баща му е отказал да направи това. Обучавал се е и в Консерваторията. Впоследствие става сватбарски музикант и е започнал да се занимава със земеделие. След 9 септември 1944 г. е изпълнявал някакви песни, може би против властта, и е вкаран в затвора. След излизането си закачва цигулката си на греда на долния етаж на къщата и спира със свиренето. Беше един прекрасен певец и покрай него обикнах народната музика. Та в тази среда израснах.
А, за акордеона ли?
Много бързо се научих да свиря.
Защото имаше школи. Тогава на мода бяха акордеоните. Всяко семейство като че ли трябваше да има акордеон. Господин Бонев, един едър мъж, ни учеше на ноти. Така че, когато отидох в техникума, свирех по ноти. И станах корепетитор на танцовия състав. Неговият ръководител ми подхвърляше книжката с написаните ноти и аз трябваше да науча музиката, а танцьорите да играят по нея.
Изкарах и един курс на обучение при един от най-великите български акордеонисти, може би най-великия, професор Васил Тороманов. Той имаше голямо желание да се развивам като музикант и ме насочи към Музикалното училище в Пловдив, сега Академия за музикално и танцово изкуство. От мен се искаше да изпълня една бавна и една бърза песен от нашия фолклор и да правя съпровод с акордеона. Аз се подготвих, подадох документи, но за мое нещастие майка ми получи тежък инсулт, разболя се. Баща ми трябваше и мен, и нея да издържа… И реших да отида във военното училище на държавна издръжка, за да си взема образованието.
Когато завърших курса при Васил Тороманов, внесоха в България първите акордеони Weltmeister supita, тогава бяха 925 лв. Всички казваха на баща ми – Kанчо, виж, на това момче акордеонът е малък, купувай му голям. Аз бях си харесал един чешки, но баща ми ме попита дали има по-хубави. Казах му, ако ми купиш една supita, ще ти бъда безкрайно благодарен. И
поръчахме Weltmeister supita
Това беше в трети курс на техникума – 1971 г. Беше голяма радост. Извадихме акордеона от кутията, херметически затворена в полиетиленов прозрачен калъф. Нещо красиво, един от най-хубавите акордеони в света. Само да спомена, че следващият модел Weltmeister supita 2 струва в момента 8484 евро. С такъв свири Петър Ралчев.
Когато отидох във военното училище, взех акордеона с мен и станах корепетитор на танцовия състав. Свирех на лагери, в събота и неделя, почти всяка вечер бях във Военния клуб на Велико Търново.
С годините все по-малко посягах към акордеона. След като завърших военното училище, бях назначен като щабен офицер, ожених се и не ми оставаше никакво време за акордеона. Имаше случаи, когато съм свирил, но само в компании. И фактически останах на нивото, в което съм бил като ученик и курсант.
Дали съм свирил на сватби? Като ученик съм бил на годежи и на някои сватби. На един такъв годеж са присъствали родителите на бъдещата ми жена, те са били кумове и са ме харесали за зет.
През първите години, след като се пенсионирах, свирех и донякъде възстанових формата си. Но в нашето семейство не се слуша народна музика. Жена ми не я харесва, както и малката ми дъщеря. Надявах се, че дъщерите ще ме последват и когато бяха ученички, им купих чисто нови прекрасни акордеони. Дадох пари за обучението им и те напреднаха доста, особено голямата – Наташа. Учителката й я съветваше да отиде в Музикално училище, но тя каза, че ще става лекарка и така се случи. Голямата като се отказа, и малката – Красимира, реши да не ходи на уроци. И акордеоните сега са нови.
Каква ми е равносметката ли? Автоматът или акордеонът? От дистанцията на времето, не съжалявам за избора си защото добре се развих в армията. Но ако не бях се реализирал, може би щях да съжалявам за музиката. Тя винаги е с мен. По цял ден на компютъра слушам музика – дали ще е народна, или друга, няма значение.
Аз обичам всякаква музика. Така че музиката не ми липсва. Но примерно, ако бях стигнал до командир на батальон, нещо на това ниво, щях да съжалявам за музиката. Тя е моята същност. Толкова съм обичал акордеона…
Когато като малък за първи път чух едно изпълнение – бавна мелодия, сърцето ми все едно спря. И тогава смятах, че това е върхът на майсторството. Но сега, с музикалните училища, с музикалните академии, в България има невероятни акордеонисти. И тепърва аз да се занимавам и да се пренасочвам към музиката с цел да веселя хора и т.н., няма да стане. Момчетата са такива виртуози, че 15–20 години да свиря, няма да стигна тяхното ниво.
Е, добре, дайте акордеона на Военния клуб в Пловдив – Skandalli е световна марка. Какви звания имате от запаса – да, забравих, че си подполковник. А Андрея Мановски? Добре – редник. Все пак не се случва всеки ден генерал да посвири на един подполковник и на един редник.
