В края на 70-те години край гр. Малко Търново, регионът на който тогава се нарича Република на младостта, под ръководството на Александър Фол започват археологически разкопки. Наред с това се провеждат три интердисциплинарни симпозиума „Странджа-Сакар“, свързани с културно-историческото наследство на района. От това време датира и мистичната история, свързана със засекретените разкопки на Мишкова нива и откритата там гробница. Те се осъществяват по инициатива на Людмила Живкова и са преустановени непосредствено след смъртта и през лятото на 1981 г. Твърди се, че и военните тогава са проявили интерес да подпопомогнат изследванията на мястото на т. нар. гробница на египетската богиня или полубогиня Бастет. Всичко обаче завършва със смъртта на Людмила.
В Малко Търново и днес всичко е легендарно и енигматично, дори и прословутите врисове. Има два известни – Малкия врис и Големия врис. Това са извори, от които тече кристална вода и местните твърдят, че който пие от нея, остава завинаги в града – или се жени тук, или се преселва да живее. На същия този Голям врис Атанаска Шишкова разказва как като млада булка, съпруга на заместник-началника на граничната застава поручик Георги Иванов, решила една сутрин да отиде за вода. Както се полага, рано, още на разсъмване, тя поела по пътя, който не е твърде дълъг, от дома й до извора. По това време Атанаска е бременна с дъщеря си Николинка. Като стигнала до извора, тя се навела да постави менците под струята и като се изправила над вриса, видяла бледа светлина, наподобяваща пушек, сякаш нещо танцувало над извора.
Било на разсъмване, светлината на деня все още била твърде слаба и Атанаска се уплашила от привидението. Оставила менците и кобилицата и хукнала към дома. По-късно жените й се скарали, че е ходила сама и на разсъмване за вода. Очевидно те знаели за привидението и може би дори също са го виждали! Какво е било това, никой и до днес не се наема да обясни.
Когато поручик Иванов е отзован от границата като ненадежден, след политическите промени в страната от края на 1944 г., Атанаска Шишкова си спомня как някъде преди Коледа на 1948 г. сънувала сън, че съпругът й е уволнен от армията, и когато се срещат, тя бърза да му разкаже съня си. Той обаче също има новина – същата! Двамата се просълзяват, събират буквално за минути багажа си, повиват вече родената си дъщеря и тръгват незабавно с военен камион през Странджа в посока към днешния Ахтопол и оттам по пътя за Бургас, за да се приберат в София.
Атанаска си спомня как дърветата са сплели клоните си над нея като тунел и те пътуват дълго и уморително през студената и енигматична планина. И релефът тук е особен, сякаш не си в България. Пейзажът е ниско хълмист, обрасъл предимно с храсти, по-малко дървета, движението е като в лодка, ту се изкачваш, ту слизаш, но някак неусетно, без да се натоварваш. Не пътуваш, а сякаш плаваш като в море.
