Когато крал Милан тръгна да пие бяло кафе в София

„И така, да обобщим, господа, рече Милан, преглъщайки последната си прозявка. Войната ще водим настъпателно и с присъщия за сърбина устрем. Целта е ясна. Аз съм убеден, че за три-четири дни, максимум седмица, София ще бъде наша. Докато пълнеше отново луличката си, Владан Джорджевич произнесе: Не ни остава нищо друго, освен вече да заръчаме с една депеша бялото кафе, което преди няколко месеца си обещахме да пием там…”

 Този разговор се води в двореца на сръбския крал Милан непосредствено след приемането на плановете за нападение над България. Всички – и самият крал, и неговите генерали и полковници, са твърдо убедени, че наистина след седмица ще пият прословутото бяло кафе в българската столица. Скептичен е единствено главният военен лекар полковник д-р Владан Джорджевич, по чиито спомени за тези събития разказва историкът Цончо Родев в книгата си „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) Когато честолюбивият сръбски владетел иска обяснение от доктора за неговата ирония, преминалият през няколко войни главен военен лекар се аргументира: „Сръбският войник, в чиито воински качества никой не може да се усъмни, надали ще ги прояви в пълна сила срещу българите, които той смята свои братя. И второ, плановете за войната не са лоши, но са съставени така, като че пред нас ще има само камъни и дървета, не и живи хора. При това

хора, които са в необикновен патриотичен подем

Щом те се смятат готови да премерят сили с Османската империя, надали ще се поколебаят пред нашите все пак по-скромни сили”. Амбициите на Милан са за доминантно положение на Сърбия на Балканския полуостров, а дръзко извършеното от българите Съединение нарушава според него равновесието. Войната е предрешена. 

Така се стига до онзи 2 ноември 1885 г., когато по телеграфа от Белград, през Ниш,  протича телеграма до гръцкия дипломатически агент в София г-н Рангабе. Нешифрована, тя втрещява дежурния телеграфист: „Командирът на 1-ва дивизия и пограничните власти донасят едновременно, че днес, в 7 ч 30 мин българските войски са изненадали един батальон от 1-ви пеши полк на позицията, която заема на сръбска земя при Власина. Кралското правителство вижда в това неоснователно нападение

обявяванена война

Моля, г-н агенте, да съобщите на министъра на външните дела г-н Цанов, че Сърбия, като приема последиците от това нападение, се смята от събота, 2 ноември, 6 ч сутринта, във военно положение с Княжество България – Гарашанин”.

„Телеграмата предадоха най-напред на Рачо Петров, пише Цончо Родев (След отзоваването на руските офицери 24-годишният капитан Рачо Петров е началник-щаб на българската войска). Когато я прочете, той не се развълнува особено или поне външно не изрази никакво вълнение. Прочете я два пъти, после погледна часовника си. Беше два часът след полунощ”. Когато докладва на княз Александър за тревожното известие, първият въпрос на младия български владетел е:

„Кой? Сърбия или Турция?”

Гневът му се насочва персонално срещу Милан, но капитан Рачо Петров е студено категоричен: „Сега заканите са безполезни, Ваше Височество. Досега се заканвахме. От днес трябва да се помъчим да осъществим заканите си!”

„Петко Каравелов го изгледа смаяно, пише Цончо Родев за този критичен момент в родната история. Това ли беше Рачо Петров? Министър-председателят никога не бе имал особено добро мнение за капитана. Смяташе го фанфарон, зестрогонец и празна глава. В истинността на първите две определения той вярваше и сега. Но главата на Рачо Петров положително не беше празна. Ако не друго, в нея поне имаше много смелост. А ако имаше и толкова ум, колкото и храброст, то Александър положително беше проявил много здрав разум или поне тънък нюх, когато повери Генералния щаб на него.”

Така България започва наложената й братоубийствена война. „Когато излезе от станцията, капитан Петров срещна дружините, които се отправяха към гарата. Лицата на войниците сияеха от необуздана радост. Пушките се размахваха, калпаците хвърчаха във въздуха, „ура” и „да живей” раздираха небето. Изпращаше ги, сякаш цял един народ – старци ги прекръстваха, млади моми закичваха цветя на пушките и калпаците им, деца и възрастни пееха в неспирен хор „Шуми Марица”.

Цяла България тръгва на война. Само седем години след Освобождението народът доказва, че е достоен за свободата си. Която защитава по бойните полета на Мека Црев, Три уши, Драгоман, Сливница, Цариброд, Пирот. Подписаният след победата над агресора мирен договор фактически узаконява пред света и още едно славно общонародно дело – Съединението.

 

Всеобщото въодушевление на целия народ за защита на Отечеството от сръбската агресия е описвана многократно. Освен свиканите запасни се явяват хиляди доброволци. А от все още поробените македонски земи пристигат харамии и четници, които формират един от най-живописните отряди, този на капитан Коста Паница, техен безспорен кумир и водач. Така става, че именно с този отряд в хода на войната капитанът пръв изнася бойните действия на сръбска територия.

Цончо Родев описва бойните действия на македонския отряд по спомените на Кронислав Херуц, тогава кореспондент в София на загребския вестник „Слобода”. Хърватинът вижда, че тази война е невероятна, и не иска, по неговите думи, да бъде „един от онези напарфюмирани военни кореспонденти”. И капитан Рачо Петров го зачислява към отряда на Паница. В него има една редовна  полурота от тракийските части, останалите са харамии от Македония. Херуц е преизпълнен с недоверие към бойните възможности на такъв отряд, но това, в което пряко участва по-късно, надминава и най-невероятните му представи за героизъм. Ето как Цончо Родев описва сражението при Ржана, водено от бойците на Паница: „Останалото се разви мълниеносно. Опиянени, достигнали до яростно изстъпление, нетърпеливи, неудържими, бойци и началници не дочакаха сигнал за настъпление и с вихрено „ура” тръгнаха напред.  Паница, с гола сабя в ръка, поведе своите македонци. Поручик Зафиров не успя да удържи частите от резерва и те с весели викове полетяха напред. Това не беше атака. Беше кошмар! Сърбите се опитаха да се съпротивляват, но усилието им пропадна. Гонени по петите, те отстъпиха до Ржана, после и отвъд Ржана. Но българите не спряха и тук. Патроните бяха свършили. Тогава Паница даде първата заповед през този ден: „Щиком!” Македонците, които нямаха щикове, извадиха страшните пали (дълги и тежки харамийски саби). И сърбите отново не издържаха. Те захвърлиха раниците и пушките и обхванати от свещения ужас пред лицето на смъртта, побегнаха. В единайсет часа предобед, когато всичко беше свършило, майор Аксенти Йованович омърлушено донесе в Пирот: „Днес е трети ден, откакто се на Ржана бой бие. Днес българите удариха с голяма сила и Ржана превзеха и запалиха. Имат големи сили, от 6 до 8 батальона. Моята войска отстъпва към Пирот. Не мога да я задържа. Моралът е паднал.”

Така македонците на Паница докарват до ужас самия крал Милан. Всъщност в отряда на капитана няма никакви батальони. Той се състои от 1380 пехотинци и 17 конници, които по тогавашните разчети правят по-малко от дружина и половина. И въпреки че обясняват това на Милан, той възкликва разтреперан: „Важното е, че Ржанският отряд е разбит и че Паница може след два-три часа да се озове с хората си тук, в Пирот.” В същия Пирот, където Милан е разположил временно щаба си, в очакване да тръгне към „бялото кафе в София”. След малко страхът от македонците на Паница ще подгони Обренович към Белград.