Сега всеки ден и по всяко време наоколо има хора; там ги води любопитство, но и вълнението е видимо.
Скулптурата е част от паметната композиция за Първи и Шести Софийски пехотен полк – за български войници и офицери, загинали във войните за национално освобождение и обединение.
Мемориалът съдържаше три П-образно разположени стени с колони, там се четяха именната на над 3000 герои от двата полка на Софийската Желязна дивизия.
Открит през есента на 1934 г., той бе повреден от англо-американските бомбардировки през Втората световна война, а през 1977-а го демонтираха изцяло заради строителството на НДК и на модернистичния монумент „1300 години България”. Казват, пълното възстановяване на мемориала наближава. Но през годините неведнъж е допускано, че стените и металните плочи с изписани имена са изцяло или частично изгубени (откраднати?); тези опасения не са разсеяни напълно. Засега само лъвът е приседнал със спокойна мощ там, където до лятото още оставаха порутени фрагменти от дълго оспорвания „1300 години България”. С лапа той придържа масивна карта на Санстефанска България плюс цяла Северна Добруджа, до делтата на Дунав.
Воините от Софийската желязна дивизия загиваха по бранните полета на Балканския полуостров не заради някакви политически предубеждения на един или друг, не заради някакви идеологии. Те загиваха, за да осъществят завета на Левски – ние, българите, да живеем свободни в България, Тракия и Македония”, припомни на тържеството в събота вицепремиерът Красимир Каракачанов, министър на отбраната.
„Да живее България и нека никога да не забравяме какво ни обединява, а то е нарисувано на щита на лъва”, подчерта министърът пред събралите се стотици хора.
Нека се знае – пред НДК не беше единственият в София “войнишки паметник” от онези, които са на почит в едва ли не всяко по-голямо българско селище.
Знак на същата признателност виждаме, да речем, в квартал Слатина, някога село на североизток от града. Такъв е и паметникът за Одринската епопея, дал името на улица „Опълченска”.
Самата скулптура на Михайлов 40 години бе съхранявана в Националния военноисторически музей. Междувременно и самият музей се премести, днес той е на 3 км по права линия източно от някогашния си терен. Излиза, че лъвът е „попътувал” доста из столицата, преди да се завърне.
Ала най-дългата „обиколка” се оказва отредена на бронзовия лъв на Андрей Николов (1878–1957). Световноизвестният български скулптор го включва в проекта си за Паметник на Незнайния войн. Тази композиция до старата църква „Света София” е завършена през 1936-а и открита през 1941 г. Но мемориалът първо е съсипан от англо-американските бомби, а после думата си казва обидната лекота, с която у нас рушим знаци от миналото заради моментни политически, естетически, градоустройствени и други „важни” съображения. Мястото е „разчистено”, без конкретни обяснения, но вероятно като удар по заварените „царски” дела.
Скулпторът проф. Величко Минеков предполага, че в решението е повлияла македонската носия на една от фигурите на скърбящи жени. Това евентуално би могло да се „скара” с налаганата след войната коминтерновска догма за „македонска нация”, а и да изглежда като териториална претенция спрямо „братска” Югославия. Може… И по-смешни мотиви са решавали съдбата на произведения на изкуството и литературата.
Още през 30-те бил често критикуван и самият проект на Андрей Николов. Царски генерали не харесвали лъва, защото имал „човешко лице”, вместо да е рошав, агресивен. Има предположение, че в крайна сметка Борис III е защитил творбата.
След войната скулптурата е преместена първо в Панчарево (над 13 км по права линия от центъра на София), а през 1952 г. – край Горубляне, тогава също село извън града. После все пак отново е доближена до столицата, издигната е върху постамент пред входа на резиденция „Врана”.
Но пак е имало опасност лъвът да изчезне завинаги, подсказва справка в Уикипедия: „При строежа на магистрала „Тракия” следите му се губят и през 1975 г. по сигнал на граждани е открит край къмпинг „Врана” и прибран в двора на Военноисторическия музей…”
В завръщането му – макар в нова композиция, която няма нищо общо с проекта на Николов – пръст също има политиката.
Към края на 60-те години София предпазливо коригира криворазбрания си „интернационализъм” и постепенно възражда ценностите на многовековната българска история и националната гордост. Тъкмо в този процес е решено да се възстанови и мемориалът до „Света София”.
Лъвът на Николов най-сетне намира мястото си (наистина не на пиедестал, а по-ниско). Комплексът е тържествено открит на 22 септември 1981 г., което съвпада с месеците пищни тържества по случай 1300 години българска държава (по-точно казано, юбилеят е на Дунавска България).
Не е ясно кога точно лъвовете са изчезнали окончателно от дивата природа по нашите земи и съседните райони на Азия. Но последното им известно писмено споменаване е отпреди 2600 години.
Разказвайки за втората гръко-персийска война (480–479 пр. Хр.), Херодот отбелязва преминаването на Ксеркс I „през страната на крестоните” (територия, включвала части от днешните Република Македония, Южна България и Северна Гърция).
“По пътя там – пише Бащата на историята – лъвове нападнали камилите с припасите; лъвовете често слизали през нощта, напускайки леговищата си, и не се докосвали нито до товарните животни, нито до хората – нападали само камилите… По тези места има много лъвове и диви биволи…”
Херодот, който е почти съвременник на събитията, изрично уточнява, че тогава лъвове се срещали само в ограничен район от Балканския полуостров (“Европа” за древните елини), между реките Нестос (дн. р. Места) и Ахелоос (р. Ахелой в Гърция).
Ако говорим за София, не е изключено първият жив лъв да е докаран и видян тук през III век. Гладиаторски боеве, включително с диви животни, са уреждани в Римския амфитеатър на изток от стените на Сердика, днес в центъра на столицата, край бул. “Дондуков”.
Амфитеатърът бе открит през 2004 г. и разбули загадка отпреди 8 десетилетия, когато в руините на Сердика изненадващо намират… каменен “афиш” за гладиаторски схватки. Върху плочата са представени и лъвове.
Образът на лъва не само у нас, но и в значителна част от Източна Европа и Азия от древността е зареден с дълбок и многопосочен смисъл. Той има важно място в представите и духовността на българина още от Ранното Средновековие. Свидетелство са статуетки и барелефи, откривани в различни райони на страната, включително в старите ни столици. За възприетото от българските царе „изображение лъвово” пише и Паисий.
Надпис на Хан Омуртаг от първата половина на IX век, открит край с. Чаталар (дн. Хан Крум), Шуменско, свидетелства:
„…той направи аул на Туча [дн. Тича] и премести войската си срещу гърците и славяните. И направи изкусно мост на Туча заедно с аула и постави в този аул четири колони и върху колоните постави два лъва…“
Експерти по символиката уточняват, че лъвът се явява не само с традиционното внушение за мощ, светлина и царственост (следователно и държавност). В православната традиция този образ прелива във величието на Иисус Христос като пантократор (вседържател).
Не е случайно, че в XVIII–XIX век, във Възраждането настава и възраждане на лъва – той е в рисунки и хайдушки знамена, в икони, печати и емблеми, той е навсякъде, за да влезе накрая и в името на българския национален герой, във валутата на страната, в гербовете й.
И изглежда логично най-много внушителни статуи на лъвове да има в столицата. Те са цяла дузина.
Първият впечатляващ лъвски монумент, издигнат след Освобождението, отдавна вече е запазена марка на столицата – това е Лъвов мост, знак на града наред с Орлов мост. Той е построен през 1889–1990 г. от фирмата „Братя Прошек”, а следващата година са монтирани и четирите импозантни бронзови лъва, изработени във Виена. Тези скулптури обаче са знак на преклонение пред конкретни хора. По предложение на Христо Г. Данов с тях се почита паметта на български национални революционери, и по-специално на четирима софийски книжари, обесени в центъра на града от турските власти през есента на 1877 г., броени седмици преди освобождението на София.
Един тях – 29-годишният Георги Стоицев Абаджиев е екзекутиран до самия мост, плоча в негова памет има днес на югозападния ъгъл на моста.
Другите са Никола Стефанов Крушкин – Чолака (обесен пред книжарницата му, там, където днес се пресичат бул. “Витоша” и ул. “Алабин”), Кирил Геошев Хранов и Стоян Неделчев Табаков. И четиримата са арестувани, защото разпространявали българска патриотична литература, включително песните на Добри Чинтулов.
С българската книжовност са свързани и други два бронзови лъва. Те са по-малки и симетрично стоят на пост пред входа на богатата Университеска библиотека „Св. Климент Охридски”.
Както си му е редът, бдителен бронзов лъв пази и сградата на Военната академия „Георги Ст. Раковски”. Но той е встрани от публичен достъп и обикновено го забравят в броенето на столичните лъвове.
Като силово ведомство свой лъв има и МВР, той също е дело на Михаил Михайлов, обаче е изваян от камък. Залегнал е в дебнеща позиция пред входа на министерството на ул. “6-и септември” и кой знае защо се отличава от своите събратя в града със страшно, ако не и злобно изражение.
Най-млади – и издигнати най-високо – в столицата са лъвовете на Величко Минеков пред Съдебната палата. Те заемат тези места от 1985 г., когато с политическо решение Темида беше изгонена от своя дворец, отстъпвайки на сбирките на Националния исторически музей. Това положение продължи 13 години, но скулптурите пред входа си останаха. Впрочем една от тях “пропътува” до Пазарджик, в смисъл, че нейно копие бе поставено в центъра на града…
Достойно място на националния символ са отредили и други български градове, например в Габрово и в Севлиево, където бронзовите фигури са също до мостове. Лъв придружава Васил Левски в неговия паметник в родния му град Карлово. Особено внушителни са двата лъва в Паметника на свободата в Русе, който е дело на големия италиански скулптор Арнолдо Цоки. Най-едри сред „градските” ни бронзови остават тези в София. Двата звяра пред Съдебната палата сякаш си съперничат със скулптурата на Андрей Николов до Вечния огън. Тя е дълга 4 м, което е двойно повече от средната дължина на реален мъжки лъв.
Но ненадминат в България остава 8-метровият лъв на Паметника на вр. Шипка, открит също през 1934 г., около два месеца преди мемориала на Желязната дивизия.
Ала дори на този най-важен и най-висок лъв в страната ни не са били спестени унижения с политически мотив. Широко известно е, че по първоначален проект бронзовият гигант е трябвало да бъде върху паметника.
Ревнали обаче откъм Румъния, която подло е заграбила Южна Добруджа само 20 години по-рано. В това, че лъвът ще гледа на север, в Букурещ съзрели агресивно послание и българската дипломация се съобразила – фигурата била монтирана пред монумента, където е и днес, при това, обърната на изток.
Тъжно е, но човек се изкушава да заключи, че през годините твърде лесно правим лъвовете си на маймуни… Огромна е и гранитната фигура на лъв, която увенчава паметника „Създатели на българската държава” край Шумен, твърдят, че тежи 1000 т. Тя обаче е твърде абстрактна, слива се със самия монумент и е трудно да бъде сравнена с по-традиционните скулптури.
Източници: Българската цивилизация. С., 2005; Херодот. История (Част втора). ДИ „Наука и изкуство”,1990; Българските държави и българите през Средновековието, подбрани извори. Т. 2, ТАНГРА ТанНакРа, С., 2004; Л. Денов. „Не харесали Паметника на Незнайния войн заради лъва – бил с лице на човек”, „24 часа”, 22 май 2014 г.; Уикипедия
