Този епизод от живота на Майкъл Колумбия е един от най-знаменателните, защото показва една от отличителните черти, може би дори най-силната, на българските имигранти в САЩ. Става дума за тяхната лоялност и към новата си родина – Америка, но и към „стария край”, както наричат България.
Едва ли ние днес можем да си представим какви чувства са разтърсвали душата на младия пилот бомбардировач, когато е научил, че трябва да пусне бомби над столицата на родината майка. Едва ли може често да се срещне такова благородство, като това на командира на Майкъл Колумбия, който е прозрял, че не може военен да участва в бомбардировки над собствената си държава. Майкъл Колумбия достига военно звание полковник от американските Военновъздушни сили и се пенсионира.
Това е само една илюстрация от професионалната история на един американски полковник от ямболско село, което име дори не знаем. Той обаче има и лична история, според която предлага брак на Цветанка – дъщеря на български емигрант. Момичето отказва предложението, защотор по това време има здравословни проблеми. През 1978 г. Майкъл се жени за Мери (Мария – българска имигрантка от София). Тя има предишен брак, от който има син, който работи в музикално радио в Лос Анджелис. Майкъл няма деца от Мери.
През 1978 г. семейство Майкъл и Мери Колумбия се завръщат в България, за да се срещнат със свои близки, роднини и приятели. Майкъл, когото всички наричат Михо, е един от хората, които могат да служат за пример с доблестната си постъпка. Той се превръща едновременно в съвременен и български, и американски герой. Заедно с него герой е и неговият командир.
Знаем, че войната си е война. Там няма романтика и тактичност, но тези двама офицери демонстрират благородство на духа, което именно по време на война умножава своето значение. Не знаем името на този американски командир, но чрез името на нашият Михо (полковник от резерва на американските ВВС Майкъл Колумбия), правим възможното, за да споменем този незнаен воин в името на паметта и историческата истина.
Една стара, полутъмна стая, пълна с вехти мебели за кабинет. Огромно, масивно бюро и една бодра усмивка зад него. Това беше кабинетът на директора на Националния военноисторически музей в София – полковник Петко Йотов. Няколко години след демократичните промени у нас водехме кратък разговор под портрета на Левски. По това време музеят се готвеше за своето преместване и се даваха дарителски значки на тези, които можеха да подпомогнат това начинание.
Повод да си спомним за легендарния полковник е преиздаването на книгата му „Китка здравец“ – един автентичен и напълно натурален разказ, който увлича по хемингуейевски в едно минало – топло и сърдечно.
Петко Йотов съпреживяваше историята, той не просто я разказваше, но го болеше, кървеше, когато говореше за войните ни за национално освобождение и обединение. Именно с това ще остане в историята – със своята реч. Една такава реч беше произнесена в резиденция „Бояна” преди години. Директорът на военния ни музей сякаш разкъсваше със зъби въздуха и пространството около себе си, докато пламенно описваше събитията при Сливница.
Едно интервю в телевизионно предаване го провокира за войнишката служба. Тогава полковникът сякаш излезе от униформата си и като обикновен човек сподели, че за него това е свещен дълг, школа за мъже, за истински мъже. Да, мъже като него.
Винаги искаше думите му да бъдат записвани дословно, защото те носеха заряда му, защото те вдигаха на крака дори президенти. Винаги изписвахме пред името му полковник, без да пишем, че е от запаса. Петко Йотов казваше, типично в свой стил, че няма бивша проститутка или бивш негър, така както няма и бивш офицер. Така с усмивка, дори понякога с по-дръзка шега той казваше големите истини и те се запомняха.
