Автори: Пламен Димитров
Денят е 27 май 1952 г., мястото – Париж. Шестте държави, които малко преди това са учредили Европейската общност за въглищата и стоманата (протообраз на днешния Европейски съюз) – Франция, Италия, Западна Германия , Белгия, Холандия и Люксембург, подписват договор за създаването на Европейска отбранителна общност. Инициативата е лансирана от френския премиер Рене Плевен и предвижда далеч отиваща отбранителна интеграция между шестте държави – обща армия с общ военен бюджет и общи оръжейни доставки. Целта е да се пазят по-ефективно срещу комунистическата заплаха (НАТО все още го няма), олицетворявана от Сталин, но и да държат под контрол германците, така че тяхната армия да няма самостоятелност.
Договорът влиза за ратификация в националните парламенти, но междувременно обстановката се променя – през 1953 г. Сталин умира, Корейската война приключва, във Франция има вътрешнополитически турболенции. И на 30 август 1954 г. една странна ситуационна коалиция между голисти и комунисти отхвърля Договора за европейската отбранителна общност при гласуването във френския парламент.
За много години напред това е краят на идеята, че европейските държави могат да се интегрират във военната област. Създаването на НАТО през 1955 г. окончателно обвързва въпроса за отбраната на Западна Европа с трансатлантическата геополитическа връзка. А в нея водеща роля имат американците.
Разбира се, Европейският съюз е провеждал международни операции с военен компонент (първата в Македония през 2003 г.), но между страните-членки няма никаква интеграция в сферата на отбраната. Ако в областта на външната търговия например националните правителства вече са прехвърлили всички правомощия в ръцете на Брюксел, ако по отношение на вътрешния ред и сигурността съществува Шенгенското споразумение, а в сферата на финансите – еврото.
Eвроинтеграцията още не е влязла във военните щабове и казарми. Всъщност 22 от 28-те членки на ЕС координират военните си политики, но в рамките на НАТО, където решаваща дума имат САЩ.
Необходимостта от по-задълбочено сътрудничество в отбранителната област се осъзнава отдавна в ЕС и неслучайно е предвидена във влезлия в сила през 2009 г. Лисабонски договор. Едва в последно време обаче настъпиха геополитически промени, които накараха европейските лидери да си спомнят за тази опция. Първо, през 2014 г. Русия анексира Крим и инспирира сепаратистки бунт в Източна Украйна, което рязко увеличи военното напрежение по източните граници на ЕС. След това британците изненадващо гласуваха на референдум да напуснат Съюза, което на практика означава че досегашният най-сериозен вътрешен противник на отбранителната интеграция в ЕС вече ще е извън играта. Истински шок за Европа беше и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ преди година. Това остави западния свят без ясно лидерство, включително и във военната област.
Натрупването на всички тези фактори накара председателят на Европейската комисия Жан Клод-Юнкер да заяви в реч от 9 юни т.г., че е време да бъде събудена „спящата красавица на Лисабонския договор“ – засиленото сътрудничество в областта на отбраната. Френско-германският двигател на ЕС заработи на високи обороти и в крайна сметка през миналата седмица 23 страни-членки подписаха нотификация за създаването на Постоянно структурирано сътрудничество в областта на отбраната, което тутакси стана известно с идващото от английската абревиатура име ПЕСКО (PESCO).
ПЕСКО не е нито организация за колективна сигурност като НАТО, нито пък институционална рамка за бъдеща европейска армия, каквато за момента не се предвижда. Засега някои армии на страни от ЕС развиват двустранни интеграционни проекти – например Дания, Полша и Чехия имат сухопътни подразделения, интегрирани в аналогични структури на германската армия, същото може да се каже и за холандския и белгийския флот. Но това няма нищо общо с ПЕСКО. В документа, подписан от 23-мата министри на отбраната, ясно се казва, че „крайъгълен камък на общата отбрана“ ще продължи да бъде НАТО. Като се има предвид, че европейската интеграция започва като икономически проект, не е изненадващо, че именно финансовият компонент е ядрото на ПЕСКО. На първо място новото сътрудничество ще позволи военните операции на ЕС зад граница да се финансират от общия бюджет на Съюза. Иначе ясно е, че в тях пак ще си участват главно тези страни, които са най-подготвени, а не някакви общи европейски сили. Може би още по-важно е, че ПЕСКО ще насърчи координацията между военните индустрии и въоръжаването на страните от ЕС. За пръв път в следващата бюджетна рамка на Съюза се предвижда от общата брюкселска хазна да се дава безвъзмездна финансова помощ (грантове) за съвместни оръжейни проекти – засега се говори за сума от 1,5 млрд. евро годишно, което никак не е много, но е повече от нищо.
Освен това страните, участващи в ПЕСКО, се задължават да увеличат отбранителните си разходи и да подобрят структурата им – поне 20% от тях да отиват за инвестиции, а поне 2% – за научни разработки и изследвания. Ще има и годишни доклади за изпълнението на тези цели и „двойкаджиите“ рискуват да изпаднат в неприятната ситуация да бъдат сочени с пръст от Брюксел. ЕС ще гони поставената и от НАТО цел – военните бюджети на страните-членки да достигнат 2% от БВП, сега средно за държавите от Съюза те са на нивото 1,6% от БВП.
Като цяло ПЕСКО е по-скоро декларация за бъдещи намерения, рамка, а не набор от конкретни, ясни и обвързващи политики. Това е резултатът от сблъсъка между германската и френската визия за бъдещото eвропейско отбранително сътрудничество. Президентът Макрон настояваше за много по-тясна интеграция във военната сфера, която да включва само по-подготвените държави от ЕС. Но както често става в Съюза, така и сега надделя германската идея за по-инклузивен характер на новото сътрудничество, т.е. – да включва максимален брой страни с минимално ниво на твърди ангажименти. Или както образно се изразява един наблюдател – вместо да бъде авангард на европейското отбранително сътрудничество, сега ПЕСКО се превърна в дълъг конвой, чиято скорост се определя от най-бавно движещия се.
Оставайки си в полето на междуправителствения формат, европейското отбранително сътрудничество все пак прави първата си крачка. То е в сянката на НАТО, но може и да опита да излезе от нея, ако се окаже, че президентството на Тръмп не е временен политически вирус, поразил Америка за 4 години, а начало на дълготраен разлом между двете страни на Атлантика. Засега спящата красавица на Лисабонския договор е отворила едното си око, но до пълното й събуждане ще мине още доста време.
