Бермудският четириъгълник на нежността

 Неслучайно „Безкрайната градина” на Галин Стоев откри Кинопанорамата тази година. Филм, който поставя ново начало в традицията на българското кино. Свикнали сме да виждаме хубавото в българската природа и предимно лошото в българския характер и общество. Нещо повече – създаденото от българина сякаш в киното е нарочно подбирано – да е шашващо грозно, панелно, разрушено и омърляно. След излъчването на „Бандит” на Оги Стоилов (от феста на независимото кино) чужди зрители питали екипа дали наистина у нас градовете приличат на африкански гета и българите – на престъпници. Неее бе, казал режисьорът, това е художествена измислица, актьорите са инженери, адвокати… Що да се сърдим на копродукцията „Белгийският крал”, в която преминаването през България е като през екзотична територия на аборигени, превозващи се на ръждиви автобуси „Чавдар” от средата на 20 в.
За пръв път „Безкрайната градина” превръща градското пространство на София в красива метафора от светлина, полусенки и усещане за добро. Естетически извисената визия умножава своите вътрешни подобия – сътворената от Ема (Елица Матева) паркова фантазия мултиплицира реалните паркови пространства, създавани от царско време насам в столицата ни. Операторските кадри са с колорит на маслени картини и сякаш композицията на не един от тях е подчинена на златното сечение. 

Няма да говоря за чисто художествените напластявания в „бермудския” четириъгълник – двама братя, момичето, в което са влюбени, и нейната приятелка Соня (Глория Петкова). Контрасти в характерите – Филип (Мартин Димитров), по-възрастният – самоуверен, с опит сред жените, и  Виктор (Димитър Николов) – с първия трепет и всеотдайност, който се нуждае от подкрепа.

 

В контраст са и жените: Ема – мисловна, свръхчувствителна и меланхолна, в целия филм с мълчанието си натрупва огромен потенциал електростатично напрежение. То за миг блясва като емоционална поанта в една-единствена реплика. И Соня – енергична, деятелна, бъбрива и повърхностна. Контрастни пространства са и реалният град редом с измислящите се детайли в макета. Цялата тиха, нежна, почти невидима динамика на чувството, събрано в жестове, нюанси, изражението в близък план – стъпка по стъпка вървят към катарзиса: минутата на споделеното любовно чувство, към което Филип се е стремил – да се откажеш, защото това е несподелената страст на брат ти, за чието бъдеще ти си превъплатеният родител. Тежкото чувство за вина намира своята обратна сублимация – несподеленото страдание, голгота към истински човешкото благородство. Един филм, който по вътрешната си изтънченост носи чеховско проникновение и хирургическа безпощадност. Ако добавим и великолепната последна роля на големия Никола Анастасов (Гарабедян), кинопостижението сякаш няма аналог в българската традиция.