– Сега, влизайки в големите музеи, сякаш групата стои другояче. Помня един хан, където го избиваше повече на купон, отколкото на концептуално рисуване.
– Това не е вярно. Това си беше галерия. Че беше живо място – така беше. Влизането в музея е естествен процес, който не е нов и е описано многократно в историята на изкуството.
– За това, че от радикали ставате класици?
– Защо не. Обаче ако човек се вгледа и в сегашните ни работи, ще види, че те изобщо не са класически, а съдържат в себе си неща, които и днес продължават да бъдат провокативни.
– Как създадохте групата?
– Тогава се събрахме с Румен Черкелов, Косьо Минчев, Георги Тушев, Иван Кюранов и Генади Гатев и направихме групата, а после и галерията. С течение на обстоятелства и на конкретно време.
– Извън чисто художествените дарби и амбиции имаше ли нещо друго, което да ви свързва?
– Не. Само и единствено желанието да се промени изкуството в България. И то се промени. През 90-те години изложбите изглеждаха по различен начин. Сега вече навлязоха нови хора – и млади, и не толкова млади. Те мислят и работят по друг начин. И държавните институции, и държавните галерии, и частните галерии правят изложби с различен облик. И това се дължи на онова, което беше през 90-те.
– Кои други явления освен XXL бяха ударите срещу традицията?
– Имаше много неща още от края на 80-те години. И групите на Димитър Грозданов, и „Изкуство в действие” на Орлин Дворянов, група „Ръб” в Пловдив след 90-а година. „Диско 95” също през 90-те, те имаха изложба в Националната художествена галерия. Тези групи си бяха във времето и продължават и в момента да тежат.
– Какво стана с вашата група? По едно време бяхте разпилени, сега се събирате – ще има ли бъдеще XXL?
– Не зная. Половината от групата живее в Ню Йорк, другата половина в София. Може би ще правим изложби, а може би не. Нека да мине тази и ще видим.
– Има ли някакъв духовен мост между Ню Йорк и София?
– От това, което се прави там и тук, няма кой знае каква голяма разлика. Върнах се преди 20 дни от Бостън. Това, което показват тамошните галерии, не е много по-различно от това тук.
– Като изобразителни технологии ли?
– Като всичко. И като концептуално мислене също. Светът в голяма степен е глобализиран, добрите галерии показват неща, които са близки до това, което добрите галерии показват или в София, или в Белград, или в Букурещ. Или където и да било.
– Отваря ли това интереса на западната публика към нещата, които се случват у нас?
– Никоя страна не се интересува живо от изкуството на друга страна. Това е ясно. Няма причина ние да изкупим румънското изкуство, нито румънците да изкупят нашето. Но интерес има, на хората винаги им е интересно, когато им се предлага нещо ново. Но това не се осъществява лесно, тъй като говорим за разстояния, за транспорт, за неща, които не могат да се случват всеки ден. Всеки го преодолява както може. Тази година аз имах самостоятелни изложби в Москва, след това във Виена, в Белград. В Бостън бяхме с Генади Гатев и Елена Петева – общо взето, 4–5 изложби в добри галерии само в тази година. Когато излагам аз или съвместно с мои колеги, никак не се чувстваме като бедни роднини. Отиваме и казваме: това сме ние, защото живеем на определено място, мислим по определено място, формирани сме тук.
