Краят на Студената война донесе сериозни размествания на демографските, икономическите и политическите пластове на Балканите. Районът стана арена на кървави войни, етнически чистки и решителна намеса на външни сили в местните конфликти, които доведоха до разпадането на бившата югославска федерация на съставните й части. Някогашните социалистически държави България, Румъния и Албания промениха радикално своята геополитическа ориентация, а в Турция една умерено ислямистка партия успя да отстрани военните от политическата сцена в страната.
Краят на албанския демографски натиск
Към средата на второто десетилетие на 21 век почти всички балкански държави се намират в демографска криза, която се схваща от местните елити, а и от гражданите като едно от най-сериозните предизвикателства пред националната сигурност. Демографските проблеми имат обективен характер – Балканите преминават през добре известния в науката период, обозначаван като демографски преход. Той е свързан с падането на раждаемостта под границата на естествено възпроизводство на населението, която е средно 2,1 деца на една жена. Същевременно се увеличава и средната продължителност на живота, което води до разширяване на горните етажи на демографската пирамида и стесняване на най-долните.
Според данните на Департамента по икономически и социални въпроси на ООН в периода 2015–2020 г. най-ниска раждаемост сред балканските държави има Гърция – 1,3 деца на една жена, следвана от Босна и Херцеговина – 1,39, и Хърватска – 1,45. Единствените две балкански държави, които са точно на границата на естественото възпроизводство на населението, са Турция и Косово – 2,1 деца на една жена. И при тях обаче кривата на раждаемостта върви надолу и до няколко години те ще паднат под тази психологическа граница.
Демографските проблеми на балканските държави се усложняват от миграцията на населението. Драстичната разлика в нивото на заплатите кара предимно млади и работоспособни хора от Югоизточна да се преместват към Западна и Централна Европа. Този процес „обезкръвява” още повече Балканите, но не води до сериозно разместване в числените съотношения между отделните народи, защото засяга практически всички от тях.
Без Турция и Косово останалите балкански държави вече са стигнали дъното на най-ниската раждаемост и според прогнозите на ООН в следващите десетилетия тя ще започне да се покачва незначително, но без да достигне границата на естественото възпроизводство. Една от причините за най-големите етнически конфликти на Балканите в края на 20 и началото на 21 век беше демографският натиск на албанците в Косово и Република Македония. Те бяха последният народ в региона, който навлезе в периода на демографски преход. Прогнозните данни за раждаемостта дават основание да се смята, че албанският натиск в Западните Балкани ще отслабва и до две-три десетилетия вероятно ще изчезне.
Демографската криза бе катализиращ фактор, който усили страховете на балканските народи от преминаващите през региона бежански вълни през последните няколко години. Фактът, че огромното мнозинство от мигрантите са млади мюсюлмани (при това предимно мъже), галванизира латентните ксенофобски настроения в балканските държави и доведе до граждански натиск за по-твърди мерки спрямо идващите от Азия бежанци и икономически мигранти.
Възможността за миграция на жителите на Балканите в Западна Европа бе облекчена значително от факта, че българи, румънци и хървати имат право да работят свободно на територията на целия ЕС, а жителите на страните от Западните Балкани (без Косово) могат да пътуват безвизово в Евросъюза, което ги улеснява и да работят там нелегално. Така миграцията се превръща в клапан за изпускане на политическото напрежение на Балканите. Според находчивото наблюдение на Иван Кръстев в миналото недоволните от властта се опитваха да сменят правителството, а сега направо сменят държавата, т.е. – емигрират.
Икономиката – стабилност, но без чудеса
След разпадането на комунистическия блок през 1989–1990 г. икономиките на бившите социалистически страни на Балканите преживяха значителен спад – в България, Румъния и Албания заради смяната на модела и загубата на гарантираните пазари в СССР, а в бивша Югославия – заради войните. Към днешна дата обаче всички тези държави се намират във фаза на стабилен растеж, който в последно време е най-голям в Румъния.
Най-новите данни на Световната банка за Западните Балкани показват, че за 2017 г. средният икономически растеж на страните от тази група ще бъде 2,5%, а в следващите години леко ще се ускори – до 3,3% за 2018 г. и 3,6% през 2019 г. Най-бързо нараства икономиката на Косово, защото именно тя тръгва от най-ниска база. В Турция след спада от втората половина на 2016 г., който бе свързан с неуспешния опит за преврат, през 2017 г. икономическият ръст се върна до ниво от 4%. За пръв път от доста време през 2017 г. ще се наблюдава и слабо нарастване на гръцката икономика.
Големият икономически проблем за страните от бивша Югославия и Гърция е безработицата. За Западните Балкани като цяло през 2017 г. тя за пръв път спада до нивото на докризисната 2008 г. Става въпрос обаче за цели 20,8% безработица, като за три държави – Косово, Република Македония и Босна и Херцеговина този показател е над 20%. С изключение на Турция инфлацията в балканските държави е незначителна, а бюджетните дефицити и публичният дълг (без Гърция) са под контрол.
Демократизация, но и „орбанизация“
С изключение на Гърция демокрациите в останалите балкански държави все още не са напълно консолидирани и не са имунизирани от авторитарни тенденции. Като членове или кандидат-членове на ЕС страните от региона (без Турция) се влияят много силно от актуалните политически тенденции в Евросъюза. Една такава тенденция можем да обозначим като „орбанизация” – по името на дългогодишния унгарски премиер Виктор Орбан, който открито обяви, че е привърженик на „нелибералната” демокрация. Без да ограничава свободната политическа борба, той доста успешно се стреми да наклони политическия терен в страната, така че топката винаги да влиза във вратата на противника. Това става чрез овладяването на всички видове власти в държавата, както и на медиите, централната банка и на съществуващите клиентелистки мрежи.
Тенденции на „орбанизация” на властта има в няколко балкански държави – на първо място в Черна гора, където това е политическа практика вече повече от четвърт век под диктовката на несменяемия национален лидер Мило Джуканович. По подобен път вървеше и Република Македония до пролетта на 2017 г., когато Никола Груевски загуби властта. А желание за „орбанизация” на своите страни имат/имаха и сегашният сръбски президент Александър Вучич, както и бившият румънски премиер Виктор Понта и сегашният лидер на управляващата партия в Букурещ Сорин Гриндяну.
Гърция и Турция са особени случаи по отношение на вътрешнополитическото развитие. Гърция стана пръвата европейска държава, в която на власт в началото на 2015 г. дойде една несистемна партия – СИРИЗА. Очакванията за революционни промени обаче не се оправдаха, по-скоро системата и международният контрол постепенно успяха „да опитомят” младия премиер на страната Алексис Ципрас. В Турция вече 15 години на власт е една и съща партия с един и същи лидер, който претърпя сложна политическа еволюция. Ердоган бе принуден да сключва ситуационни съюзи с различни политически и социално-икономически групировки, за да укрепи властта си, но след 2013 г. заподозря, че неговият основен съюзник Фетхуллах Гюлен всъщност иска да овладее държавата. Опирайки се на електоралната сила на консервативните маси от дълбоката турска провинция, Ердоган постигна поредица от изборни победи, а след средата на 2016 г. премина към директни политически репресии срещу всички свои реални или потенциални противници.
Геополитическите полюси
Няколко важни международни договори формират рамката, в която се развиват днешните геополитически борби на Балканите. За България, Румъния и Хърватска това са договорите им за присъединяване към Европейския съюз и НАТО. За Гърция – споразумението от 2015 г. с държавите от еврозоната за дълга на страната и финансовите рестрикции, които тя трябва да въведе. Статуквото в Западните Балкани се крепи от Дейтънския мирен договор (1995 г.), който слага край на войната в Босна и Херцеговина; Резолюция 1244 на ООН от 1999 г. и Декларацията за обявяване на независимост на Косово от 2008 г.; Охридския рамков договор от 2001 г., който узаконява включването на албанците в държавните структури на Република Македония. За Албания и Черна гора от особена важност са договорите за влизането им в НАТО: първата през 2009, а втората – през 2017 г. Единствено за Турция може да се каже, че нейната геополитическа ориентация в последно време се определя все повече от вътрешната динамика в страната, а не от някакви международноправни документи.
Големите геополитически полюси, които могат да образуват свое поле на привличане на Балканите, са Русия, САЩ, ЕС и в по-малка степен – Турция. САЩ силно се дезинтересираха от балканските дела след 11 септември 2001 г., когато се фокусираха върху други заплахи в други части на света. Като световен лидер американците все още имат влияние на Балканите, но не могат да го подплатят с финансова подкрепа, нито пък с обещание за интеграция, каквото може да даде ЕС. Най-силно се чува думата на Вашингтон в Косово – страната, която дължи своето раждане именно на САЩ.
Известно влияние сред мюсюлманското население в балканските страни има и Турция. Освен че е най-сериозната регионална сила и една от най-големите мюсюлмански държави в света, тя се опира и на културно-историческото наследство и на факта, че Османската империя е владеела дълго време по-голяма част от Балканския полуостров. Анкара поддържа тесни връзки с малцинствени политически партии в България (ДОСТ) и в Република Македония (БЕСА), има покровителствено отношение и към мюсюлманите в Босна и Херцеговина, Санджак и Косово. Но Турция не разполага с финансовата мощ на ЕС и няма какво да предложи на правителствата на балканските държави, така че нейното влияние си остава ограничено.
Принципът на условността
С изключение на Турция към днешна дата всички останали балкански държави се движат в геополитическата орбита на Брюксел. Четири от тях, защото са членове на Съюза, а страните от Западните Балкани – защото се надяват и те да постигнат тази цел. ЕС разчита на притегателния пример на своя успех (мека сила), но и на солидните парични потоци от структурните (за балканските членки на ЕС) или предприсъединителните (за Западните Балкани) фондове. Евросъюзът е главен търговски партньор за всички балкански държави и основна дестинация за техните трудови мигранти.
Спрямо държавите от Западните Балкани Брюксел прилага т.нар. принцип на условността (conditionality), който е комбинация от насърчаване и санкциониране в зависимост от политическото поведение на страните от региона. Те са поставени на една условна писта, по която бягат към Брюксел. Най-напред в съревнованието са Сърбия и Черна гора, които вече водят присъединителни преговори с ЕС. Албания и Македония имат статут на кандидат-членове, но не и дата за започване на преговори. Босна и Херцеговина е подала молба за членство в ЕС, но вече повече от година не успява да отговори на сериозните политически въпроси, отправени от Брюксел. Косово подписа споразумение за стабилизиране и асоцииране с Евросъюза в края на 2015 г., но засега не може да се надява на членство, най-малкото защото пет държави от ЕС не признават неговата независимост.
Ролята на Русия
Русия има традиционни интереси и инструменти за влияние на Балканите, но при сегашните реалности може да свири само втора геополитическа цигулка в региона. Москва е основен доставчвик на енергийни ресурси за балканските държави, а освен това разчита на културно-езиковата близост със славянските народи на юг от Дунав. Русия обаче не е икономическа суперсила като ЕС и САЩ. Тя има голяма военна мощ и затова напоследък регистрира геополитически успехи там, където може да използва силата на оръжието си – Крим, Източна Украйна, Сирия. На Балканите обаче скоро не е имало война, а и при такова плътно покритие на региона от НАТО не е реалистично да се мисли, че при нужда Русия може да проектира военно влияние.
Както отбелязва българският изследовател Димитър Бечев, на Балканите Русия по-скоро може да играе ролята на спойлер, който обърква плановете на Запада и се възползва от неговите грешки. Освен това чрез мястото си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН Русия може да лиши от международна легитимност всяка евентуална западна военна намеса на Балканите, както това вече се случи през 1999 г. по време на бомбардировките на НАТО срещу Югославия.
Като цяло Балканите не са застрашени от големи геополитически кризи, но има две конфликтни точки, изискващи специално внимание и постоянно наблюдение. Това са Република Сръбска в Босна и Херцеговина и сръбските анклави в северната част на Косово. Босненските сърби имат тежнения към нарушаване на Дейтънското статукво, независимо дали това може да стане по приднестровски (непризната от никого независимост), абхазки (независимост, призната от Сърбия) или кримски (присъединяване към „Родината майка”) сценарий. В Северно Косово пък Прищина няма контрол върху сръбските анклави и признаването на косовската независимост от Белград вероятно минава през решаване на въпроса за статута на тези анклави.
По време на българското председателство на ЕС въпросът за евроинтеграцията на Западните Балкани ще бъде поставен на европейската маса, макар че София няма възможност да повлияе върху крайното решение. Но ако и следващите председателства – австрийското и румънското, задържат Западните Балкани в радара на Брюксел, то бихме могли да очакваме позитивни новини за региона.
Индексът на свободата
В годините след 1989 г. почти всички балкански държави извървяха пътя на демократизацията. Най-бързо и драстично това се случи в България и Румъния, малко по-бавно в страните от Западните Балкани, някои от които воюваха до 1995 г., а други – до 1999 и дори до 2001 г. Особен случай е Турция, която се демократизираше в края на миналия и началото на този век, но в последните две-три години върви в обратна посока – към установяване на типичен авторитарен режим. Един от индикаторите за нивото на демокрацията в страните по света е популярният Индекс на свободата по света, изготвян всяка година от неправителствената организация „Фрийдъм хаус”. Тя оценява свободата в скала от нула до сто, като най-свободните страни са близо до 100, а най-несвободните – до нулата. За 2017 г. в групата на свободните страни попадат пет балкански държави: Хърватска – 87 точки, Гърция и Румъния – по 84, България – 80 и Сърбия – 76. Частично свободни според „Фрийдъм хаус” са Черна гора – 69 точки, Албания – 68, Република Македония – 57, Босна и Херцеговина – 55, Косово – 52. В дъното на списъка за Балканите с 38 точки е Турция, която през 2018 г. най-вероятно ще изпадне в групата на несвободните страни.
