„Решението беше взето. Изготви се протокол и всички висши командири бяха длъжни да го подпишат, а на другия ден цялата армия бе известена, че строевите офицери са гласували да се продължи борбата и че съветът на командирите е потвърдил решението. При това Гаази Осман тържествено заявяваше, че ще изведе своите войници от обкръжението. Накъде – това оставаше тайна, щяха да я научат в последния ден, а засега всички трябваше да се готвят.”
Трите щурма на Плевен са неуспешни въпреки самоотвержените атаки на генерал Скобелев, достигнал при една от тях до центъра на града, но отстъпил, след като остава без подкрепа. Блокадата и турското командване превръщат цветущия допреди няколко месеца град в последния кръг на ада. „Минаваше обед, но сигурно малцина от живите в този Мъртъв град бяха яли друго освен корени и царевични кочани, пише Стефан Дичев. И конете бяха изядени, и кучетата, и котките. Нищо, нищо нямаше вече. Хора сенки призрачно се скитаха между дуварите, навред стонове и плач. Смърдеше на болест, на разложени трупове. Ту подивели от глад хора срещаше, ту други – наклякали и налягали край портите в някаква сънна апатия и примирение със смъртта.”
Въпреки това поредното предложение за капитулация е отхвърлено от Осман паша. Започва
подготовката за последния решителен пробив
„Отново въодушевена, цялата армия се готвеше за пробива, пише Стефан Дичев. Потягаха се обозните коли, раздаваха сухари и муниции. От месеци вече се намираха във врящ котел. Колко се гордееха в началото, че са в Плевенската крепост, но сега тя им беше опротивяла, превърнала се бе в огромен гроб, готов да погълне всички тях. И ето че предстоеше да се махнат оттук!”
Стефан Дичев, писателят, проучил огромен документален исторически материал, за да създаде книгите „За свободата” – за живота и делото на Левски, „Подземията на Сен Жан Д` акр” – за съдбата на българските заточеници, „Пътят към София” – за невероятния поход на генерал Гурко през зимния Балкан, и „Крепости” – за обсадата и падането на Плевенската крепост, описва с мрачни краски последната нощ преди опита на
Осман паша да се измъкне от „мъртвата хватка” на генерал Тотлебен: „И ето че дойде нощта преди пробива. Пътят на войските от източните и южните табии минаваше през града. Спазваха решението на маршала, не палеха къщите, но
разбиваха вратите и грабеха
Храна нямаше, искаха злато и сребро, накити, пръстени, всичко по-ценно, само да е леко. Някъде стреляха, по-често мушкаха с байонетите. Най-кошмарното беше, че похотта им не подбираше здрави и болни. Часове, докато се източиха. А после внезапно настана мъртвило. И все така, докато дойде утринта”.
но вече за отстъпление
През реката. При мостовете – блъскане, бой, някои се хвърляха в ледената вода, като че на другия бряг имаше сигурност и спасение. А в града от всички хълмове вече се стичаха освободителните войски. Изливаха се в долината към Вит. Притискаха в гръб турския ариергард. И нямаше вече изход – кръгът се стягаше. Последният кръг на блокадата! В три часа следобед на същия този десети декември грандиозната стратегия на Гаази Осман се превърна в едно безсмислено и кухо честолюбие, заплатено с хиляди и хиляди живота”.
специалистите историци вече повече от век анализират Плевенската епопея. Ако руската армия беше ударила и Видин, Осман нямаше да стигне до Плевен и да се укрепи в него. Ако в похода на юг крепостта беше заета, преди това да сторят турците. Ако при втората атака Скобелев беше подкрепен от другите командири… Ако Тотлебен беше затворил по-рано снабдителното трасе от София през Горни Дъбник и Телиш… Ако… Казват, че в историята няма ако… Има победители и победени. И свободата на Плевен. Отворила пътя към решаващото настъпление на юг. Довело до свободата на България!
