Как се роди легендата „На всеки километър“

През август дните са дълги. В 20,30 ч навън все още грее ярко слънце. Но улиците опустяват. Тогава телевизионната програма е такава, че след „По света и у нас” в 20 ч, половин час по-късно започва основният филм, в случая – „На всеки километър”. В 20,30 ч улиците са празни, само през отворените в жегата прозорци се носят екранните гласове на Сергей, Бомбов, Велински и Каназирев . И, разбира се, неувяхналата и до днес песен, изпята от актьора Коста Карагеоргиев по музика на Петър Ступел , който заедно с Атанас Бояджиев е композитор на сериала.

Но за да се стигне до 26 август 1969 г., началото е положено две години по-рано. Оттогава измина вече половин век. От  разговори с полковник Костадин Кюлюмов си спомням, че основната идея е била негова и на Павел Вежинов – да се създаде нов вид произведение, не така ярко двуполюсно „добри и лоши”. Оценката на корифеите от отдел „Идеологически” на ЦК на БКП тогава е, че успоредно с категорично „правилните” антифашистки филми, какъвто е например „Осмият”, излязъл на екран също през 1969 г., е нужно нещо, което да не натоварва масовия зрител с еднопосочни послания и, без се нарушава марксистко-ленинската идейност, да завладява масовото съзнание чрез филмовите форми на приключението, загадката, неочакваната развръзка, каквато е например репликата на Митко Бомбата в една от сериите, чието действие се развива в окупирания от нацистите Париж – „Но петелът е женски, господине!”

Оценено е и силното въздействие на вече утвърдилата се десетилетие след създаването си телевизия. Въпреки многобройните киносалони и цена на билетите по 20 стотинки телевизията вече е почти във всеки дом. А тези, които още нямат телевизори, засядат при съседите, когато започне „На всеки километър”. Екипът от сценаристи започва работа през 1967 г. Той се състои от Павел Вежинов, Костадин Кюлюмов – писател с пагони на полковник от ДС, един от създателите по-късно на Шесто управление, но и голям приятел на друг от талантливите сценаристи – Георги Марков. Кюлюмов е автори и на названието на сериала, в което е търсена непреходността на комунистическата идея и борба. По-късно Марков е низвергнат от надписите на филма, тъй като е избрал пътя на свободата, а Кюлюмов е „посечен” от партийната и служебната гилотина заради това, че е „набутал предател” в екипа. Остава полковник още дълги години, но не му поверяват ръководни постове, а по едно време го държаха на „творческа пенсия” – да получава заплата, без да ходи на работа. Другите двама сценаристи са Свобода Бъчварова и Евгени Константинов. Най-трудно е изграждането на водещите образи в сериала. И от двата полюса те не трябва да са схематични и догматични. Кюлюмов води 
цялостната идея и сюжет.

Вежинов се заема с образа на Никола Деянов – Сергей. Георги Марков намира в сериала възможност за реабилитация на недопуснатата си до сцената пиеса „Комунисти”. След дълго проучване на делата на парашутистите и подводничарите и на делото на Антон Иванов и Никола Вапцаров Георги Марков написва текст, заради който е обвинен, че фаворизира „палача Гешев”. Сега има възможност да създаде такъв образ на Богдан Велински, че когато сериалът е в разгара си, неизвестни извършители да нарежат гумите на колата на Георги Черкелов – „мръсният фашист Велински”. Ведрият образ на Митко Бомбата е дело на Свобода Бъчварова. Писателката повтаря този свой успех десетилетие по-късно с незабравимия образ на „Ястребовски”, „Соколовски”и накрая „Буревестников” от филма „Опасен чар”. Евгени Константинов, редактор в Киноцентъра, има огромна роля за пълното сглобяване на сценария и създаването на първите 13 серии. 
Тогава идва ред на режисьорите Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев. Въпреки че вторият е съпруг на Невена Коканова не се изкушава да допусне „семейственост” във филма. Може би не е съзрял подходяща за нея роля, тъй като в сериала и без това женските образи са по-скоро поддържащи, като тази на Пепа Николова – Джалма, от серията „Циганката”. Докато сред актьорите Гришата Вачков е безспорен за образа на Митко Бомбата, за образа на Велински има колебания и търсения. Накрая между Венелин Пехливанов, традиционен изпълнител на коварни византийски императори на сцената на Народния театър, и Георги Черкелов е посочен вторият, който доказва, че изборът е правилен. Любомир Кабакчиев е категоричен за „другаря Вершинин” – дори визуално прилича на „съветски човек”. 

Най-сложен е изборът на изпълнителя на главната роля. Трябва да се бяга от наложените вече образи на суров и безстрашен боец, да се намери и човешки облик, дори – хумор и романтика. Търси се и актьор, още необременен с много роли, особено сценични. Примерът с „Тютюн” от 1962 г. на Никола Корабов показва, че колкото и голям артист да е Йордан Матев, пред камерата той играе сякаш е на сцената на Народния театър. А уж неопитната Невена Коканова, недипломирана стажантка от провинциален театър, изгрява на филмовия небосклон с непосредственост и очарование. Изкушението е ролята на Деянов да бъде поверена на Георги Георгиев-Гец, но особено след филма „Осмият” авторите преценяват, че той е по-подходящ за Войводата – оцелелият от шлеповете на смъртта през 1923 г. въстаник, завърнал се по-късно като партизански командир. И тогава идва звездният миг на едва 25-годишния Стефан Данаилов. Той не застава за първи път пред камера. „Разписва” се във филмовото ни изкуство още като дете в лентата „Следите остават”, а по-късно като студент в „С дъх на бадеми” и няколко други филма, като в „Първия куриер” вече има главна роля. Прави силно впечатление в „Инспекторът и нощта” на Рангел Вълчанов, но както сам разказва по-късно – тогава звездите са Калоянчев и Коканова, а той, Иван Андонов и  Константин Коцев са силни поддържащи образи. Може би по онова време щеше да бъде харесан и в „Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков, където е първото му партньорство с Пепа Николова, но филмът вижда бял свят чак след 20 години. Така или иначе, от „хулиганче” в „Инспекторът и нощта” и „бачкатор-хъшлак” в „Понеделник сутрин”, през 1969 г. младият актьор става всенароден любимец като Никола Деянов от „На всеки километър”!

Втората част – бойци на тихия фронт
След невероятния успех на 13-те серии от първи „сезон” авторите на „На всеки километър” просто са принудени да сътворят продължение. 
Усетът на „главният диригент” Кюлюмов му подсказва, че наричаната тогава „приключенска” тема е благодатна почва за новото развитие на действието, като, разбира се, всичко бъде подчинено на правилните идейни позиции, особено след Прага – 1968 г., и новата линия на Москва, обявила „идеологическата диверсия” за по-опасно оръжие, насочено срещу социализма, от ракетите и танковете на империализма. Впрочем авторите на „На всеки километър” създават литературната основа, върху която се гради първата част, още преди от Чехословакия да повеят „нездрави течения” и без дори да подозират, че ефектът от филма им, започващ с „Посвещава се на Българската комунистическа партия”, ще е такъв, че никаква идеологическа диверсия няма да може да откъсне хората от екраните. Време е за продължение. Георги Марков вече не само е задраскан от надписите, но и наистина не е в България. Замисълът на Кюлюмов и Вежинов е сериалът да продължи в такава линия, че да отговаря на новото посвещение „На героите от невидимия фронт”.
И както в първия „сезон”, когато Деянов и Бомбов, преди да се развихрят основно у нас, преминават през Москва, през Гражданската война в Испания, през окупиран Париж, така и сега те наистина са „на всеки километър”. Вече имат и офицерски звания – Деянов е майор, а Митко Бомбата – капитан. Зли езици иронизират, че ако им се наложи да пътуват с влак при изпълнение на секретна задача, няма да могат да я обсъждат по пътя, защото майорът като старши офицер ще е в първа класа, а капитанът като младши – във втора. А и как така от 1944, та чак до 1969 г. въпреки всичките им подвизи никой не се сети да ги повиши поне с едно звание…
Разбира се, „майорът” и „капитанът” са умишлено търсени допълнения към образите на героите. Както и това, че до края на сериала около тях няма съпруги, деца и досадни семейни битовизми.  Като секретни разузнавачи те са на фронта по време на войната, предотвратяват конфликт на границата, където от другата страна, вече в британска униформа, отново е вечният Велински, след това Митко Бомбата го мъчат с питон в гръцки арест и какви ли не още преживявания, които също опразват улиците в 20,30 ч през август и септември 1970 г. Битката с Велински има нравствен финал. Тръгнал под прикритието на западен професор да трови водата в наш язовир, той е разпознат, но не е арестуван, а го развеждат с почести, за да види нова България, дори тържествено му завързват пионерска връзка. Какво друго може да направи умореният и сломен вече злодей, освен да умре от инфаркт във влака, съзнавайки, че завръщане в отечеството за него няма да има никога.