Наближи ли краят на годината, все се сещам за онзи брой на армейския вестник, тогава „Народна армия”, от 31 декември 1985 г. А и тогава бях дежурен по вътрешна информация.
Имаше дежурни също по международна информация и по спорт. Разбира се, и дежурен редактор, и секретар. И още 6 коректорки на смяна. Въобще – страхотен екип.
Настроението беше предпразнично, все пак беше 30 декември, но работата вървеше и затворихме броя навреме, някъде към 24,00 ч. Тогава вестникът се печаташе във Военно издателство на ул. „Иван Вазов” 12 и беше обичайно да излиза и след полунощ. Но още на сутринта на 31 декември, вторник, се разчу из коридорите на редакцията, че е допусната грешка. И вероятно ще има наказания. И то точно пред Нова година. А вестникът излизаше и на 1 януари. Как ли щеше да работи дежурният екип?
Та в този брой (31 декември 1985 г.) в една от новините, и то с дребен шрифт, пишеше: „Съветският съюз осъжда най-решително курса на САЩ в Централна Америка, и по-специално към Никарагуа”.
Какво толкова, по онова време всичко американско се осъждаше. Но… в думата КУРСА беше изпусната буквата С. Наказани бяха дежурният редактор и дежурният по международна информация. А виновната коректорка Илонка Васева, едно старателно момиче, си подаде молбата за напускане.
И започнаха едни редакционни събрания, обсъждания, даваха се предложения, взимаха се мерки… Колоритният Николай Андреев в типичния си стил дори заяви, че президентът на САЩ Рейгън се е смял на нашата грешка. (Откъде ли е имал тази информация?) В следващите дни бяха допуснати други неточности. Тогава опитният Иван Стефанов се произнесе – по-спокойно, без напрежение, защото хората се изнервят. И наистина след няколко броя този период отмина.
С кои отбори сме в група?
На следващия ден след тегленето на жребия за групите на световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г. вестникът ни направи „малка” сензация. Оказа се, че съперници на България ще бъдат Нигерия, Аржентина и… Турция, страна, която не беше се класирала за шампионата.
Какво беше станало? Спортният редактор написал в бързината вместо Гърция – Търция (буквите Г и Т са съседни на клавиатурата на пишещата машина). Коректорката обаче, без да се допита, взела бързо решение, тъй като броят закъснявал, и поправила Търция на Турция, а не на Гърция.
Поне датата е вярна
Много по-късно, вече след демократичните промени, журналистите от в. „Българска армия”, които даваха дежурни редактори, се бяха „разбунтували” и поставиха въпроса защо и заместник-главните редактори да не бъдат дежурни. И на един от броевете за дежурен редактор беше назначен полковник Константин Личев. Но неговият брой излезе със сгрешена дата, по памет, ако не греша, вместо юли беше изписан октомври.
След десетина дни полковник Личев посочи по време на редколегия редица неточности във вестника и направи няколко остри забележки към дежурния редактор Николай Гаврилов. След като го изслуша, Николай само промълви – е, поне на моя брой датата е вярна.
Още преди обяд Николай Гаврилов разнасяше новия брой на „Българска армия” и караше колегите си да прочетат няколко реда от негов репортаж. Смисълът беше такъв – един овчар на въпроса на журналиста къде се намира близкото село, отговаря – ей къде е, на един к-р място. Николай се заливаше от смях на своето остроумие и все едно ни казваше, ето, така се пише, без никаква цензура.
На редколегия тогавашният заместник-главен редактор полковник Константин Личев изправи Николай Гаврилов и го попита какво означава съкращението „к-р”. Ами километър, отговори без никакво колебание авторът. Километър се съкращава „км”, поправи го заместник-главният. Добре, вече ще знам, леко се усмихна Гаврилов, подразбрал, че се е разминал с наказанието.
Бях дежурен в спортния отдел на в. „Българска армия”, някъде през първите години на демократичните промени. Графикът за приключването на вестника беше доста късен и спортните рубрики бяха почти готови. Неочаквано в стаята влезе… Александър Николов, полковникът от запаса Александър Николов, главен редактор на армейския вестник до 1983 г. Не бях работил под неговото ръководство, но той ме попита, все едно сме се разделили преди минути:
– Драгански, какво има в броя за Христо Стоичков?
Първо, се учудих, че ме помни, тъй като, преди да постъпя в редакцията, бях нещатен кореспондент. И второ, като какъв се явяваше, за да проверява спортните публикации. Но бях чувал за „особения” му характер. Знаех също, дори лично е разказвал на мен и на Димо Димов при една случайна среща, че през 1983 г. е искал да вдига въстание и е обикалял със служебната „Волга” от село на село в неговия край. Сподели също, че са му поставили диагноза циклофреник, за да го спасят от затвора. Такива мисли ми прехвърчаха за секунди, но докладвах на бившия главен какви материали за Стоичков сме подготвили в броя. Александър Николов поклати глава и ми нареди:
– Не е достатъчно, обади се до Барселона и напиши още материали за Стоичков !
След малко по телефона ме извика главният редактор Иван Сотиров. Учудих се, че Александър Николов беше седнал на неговия стол и се държеше все едно той бе главен редактор – искаше факс, секретарка и какво ли още не. Даже ме помоли да купя от някой магазин бутилка водка, макар че вече беше късна вечер. На излизане от стаята полковник Сотиров ми направи ясен знак. Повъртях се долу в печатарския цех и отново се качих в стаята на главния редактор. Казах, че магазините вече са затворени, но Александър Николов все пак ми благодари.
На другия ден вече бе издадена заповед да не го пускат в сградата на ул. „Иван Вазов” 12. Какво пък, Александър Николов се беше почувствал отново на длъжността, която бе заемал преди 20 години. Дори и само за един ден.
Работех в спортния отдел на в. „Българска армия” заедно с Александър Манов, сега директор на Музея на ЦСКА. Та той ми разказваше, че преди един мач от журналистически турнир тогавашният главен редактор полковник Александър Николов го изпратил да вземе допинг от ЦСКА за футболистите от вестника. Какво да прави, главният не е понасял възражения от типа – ама те армейците не взимат допинг. И Сашо се наел да изпълни задачата. Купил от една аптека аспирин, заличил с ножче надписа на таблетките и при пълна „секретност” ги раздал на отбора. Разбира се, най-доволен от поредната победа бил Сашо Манов, защото при загуба е щял да понесе последствията.
Години по-късно почти повторих номера на своя колега. Преди мач срещу в. „Нощен труд” дръпнах в стаята Красен Бучков, огледах се да не минава някой по коридора и заключих вратата. Той стоеше слисан, а аз сложих таблетка разтварящ се упсарин в чаша вода и му прошепнах – това е допинг, не казвай на никого, защото ще ни отрежат главите. След равния мач Красен ми сподели, че имало ефект от „допинга”.
Димитър Пенев – кореспондент
През 1996 г. по време на европейското първенство по футбол в Англия „Българска армия” бе единственият вестник, който всекидневно получаваше кореспонденции… от старши треньора на националния ни отбор Димитър Пенев. По това време Сашо Манов бе вече пресаташе на ЦСКА и се обади, че е убедил Стратега да дава информации по телефона за вестника. И всеки ден стенографката Ели нахълтваше развълнувано в стаята на спортния отдел – говорих с Димитър Пенев, ето ви кореспонденцията. Познавах отлично стила на Сашо и бях сигурен кой се е обаждал, но не исках да разочаровам стенографката. Видяхме се наскоро с Ели и тя убедено ми напомни как е приемала информации от… Димитър Пенев.
Известно е, че Александър Манов и Стратега са добри приятели. Сашо ми разказваше, че когато навършвал 75 години, го помолил да отстъпи ресторанта на ЦСКА, за да може да си покани всички бивши и настоящи любовници. Пенев се засмял – какъв ти ресторант, няма да ги побере, по-добре да ги поканиш на стадиона.
Александър Манов е може би единственият български журналист, който е правил интервю с Хуан Антонио Самаранч – председател на Международния олимпийски комитет от 1980 до 2001 г. А по-лесно е било президентът на САЩ да приеме поканата ти за обяд, отколкото само да се доближиш до Самаранч. Но Сашо се е справил и интервюто е било поместено в армейския вестник. По какъв начин е извършил този „подвиг” само той си знае.
Една вечер журналистите от редколегията бяхме извикани при тогавашния министър на отбраната Димитър Луджев. Срещата беше интересна и може да се каже – историческа. На другия ден Евгени Генов ме спря:
– Ти беше ли при Луджев?
Отвърнах, че бях.
Но Евгени продължи:
– Добре, да ти разкажа какво стана…
Влади Владков пък често напомняше друг случай с Евгени. Обадил му се той на домашния телефон, тогава още е нямало мобилни, и го попитал: „Влади, ти вкъщи ли си”?
Замлъкнал телефон
Младата стенографка Соня Георгиева работеше в стаята на спорта и оперативната група. Не беше омъжена и по телефона я търсеха много знайни и незнайни обожатели. А разговорите и звъненето смущаваха най-вече Георги Пешев. Един ден, когато стенографката отсъстваше, на всеки, който я търсеше по телефона, Пешев важно съобщаваше – Соня излезе в майчинство. Следваше неловко мълчание. А на другия ден стенографката с недоумение гледаше замлъкналия телефон.
Кой има течение?
Традиция беше почти във всяка стая на редакцията да се събира течение на вестника. Някои обаче ползваха броевете на други и често ги използваха за справки. В една от стаите работеха три жени. Влязъл Димо Димов при тях и още от вратата ги попитал – вие имате ли течение? Една от журналистките – Райна Ангелова, находчиво му отговорила – може и да имаме, но още не сме забелязали.
Петица от Тото 2
Тегленето на числата от Тото 2 ставаше директно по БНТ и дежурните по спорт ги носеха на листче на линотиперите за отпечатване във вестника. Една вечер, беше преди някакъв празник, един от работниците ми даде листче с числа и ме помоли да ги дам на негов колега да ги набере. Разбира се, усетих, че е шега.
След малко в цеха цареше празнично настроение и линотиперът черпеше за петицата от тотото. Неговият колега, който му знаел редовните числа от тотото, след това ми прошепна – предвидливо написах само 5 от тях, защото при шестица можеше да получи инфаркт.
Майтап за първа страница
В края на деня бяхме се събрали част от редакцията в ресторанта, който всички софиянци наричаха „Покойника”. (В обновената сграда днес се намира Информационният център на Министерството на отбраната). Пламен Димитров, тогава млад журналист, сега по-възрастен и доктор по история, разказваше, че си направил майтап и дал на лист новина за първа страница на секретаря Божидар Гълъбов. В нея се съобщавало, че генерал-майор Ангел Марин е награден с орден „Стара планина” от президента Петър Стоянов. А само преди дни командващият Ракетните войски и артилерията на Сухопътните войски беше уволнен от президента.
След малко пристигна заместник-главният редактор полковник Константин Личев и някой го уведоми за шегата на Пламен. Той обаче скочи веднага и заяви, че отива до редакцията, която тогава беше на ул. „Иван Вазов” 12, на стотина крачки от ресторанта. Върна се след малко, леко пребледнял, и тихо ни каза, че свалил „информацията” за наградата, която вече била набрана на първа страница.
Реклама за коне
Димо Димов и Васил Василев бяха осигурили реклама във вестника на някакъв конезавод и за тази дейност получиха съответните хонорари. Но явно това не беше достатъчно за тях. И след няколко дни чух Димо да говори високо по телефона:
– Ало, директорът на конезавода ли е? Обажда се един читател. Видях рекламата във вестник „Българска армия”. Интересувам се много от коне. Но не може ли да пуснете по-голяма реклама, за да ми стане по-ясно за това, което сте поместили.
След майчинство
Куна Орлинова, фотограф в редакцията, или по-точно – фотографиня, имаше чудесно чувство за хумор. Ако някой я ядосваше, тя го заплашваше, че ще го закара в тъмната стаичка, където промиваше снимките.
По време на майчинството си дойде в редакцията с малкото си детенце. Всички мъже журналисти освен дежурните бяхме около масата за тенис. Куна се обърна към рожбата си и сериозно попита:
– Хайде, мами! Можеш ли да познаеш кой е баща ти?
Снимки за „Войнишко око”
На редколегия подполковник Евгени Генов предложи на последна страница да бъдат пускани „по-свободни” снимки на жени. Главният редактор полковник Влади Владков се съгласи, но каза, че ще пита началника на Генералния щаб. И съобщи неговото решение на следващата редколегия – може да се публикуват такива снимки, но да не им се вижда „вълната”. Така се появи рубриката „Войнишко око”.
Стая за пушачи
Един ден като журналист от в. „Българска армия” посетих щаба на тогавашната 5-а механизирана бригада в Казанлък. И както се полага, първата ми визита бе при командира на бригадата бригаден генерал Венцислав Младенов. С учудване видях, че на вратата на канцеларията му висеше табела с надпис „Стая за пушене”. По онова време имаше заповед, според която във всяко военно формирование трябваше да има само една стая за пушене.
Почуках, влязох и както очаквах, заклетият пушач държеше цигара и се взираше в някакви документи. Попитах го за табелата и генералът отговори с лека усмивка:
– Изпълнявам заповедта и съм определил моята канцелария за „Стая за пушачи”. Казал съм пред строя, който иска да пуши, да заповяда при мен. Учудвам се, че още няма кандидати.
