„Превземете Пловдив!” Такава заповед получил уж на шега ротмистър Александър Бураго, командир на Втори ескадрон от Лейбгвардейския драгунски полк, когато руските войски били вече на подстъпите към Филибето. Командирът на дивизията генерал Криденер не очаквал, че думите му ще бъдат приети буквално и само след няколко часа, начело на 63-ма драгуни, офицерът-кавалерист ще се превърне в освободител на Пловдив. Който по това време бил силно укрепен град, където злополучният Сюлейман паша очаквал за пореден и оказал се – последен път да даде отпор на настъпващите освободителни войски.
Сюлейман паша, погубителят на Южна България през лятото на 1877 г., превърнал Старозагорско и Подбалкана в пожарища и кървава касапница, набрал в онова жарко лятно време такова самочувствие, че според някои хронисти дори докладвал телеграфически в Сераскерата (Турското военно министерство), че вече е преминал Шипка и се насочва в помощ на обсадения в Плевен Осман паша. Казват, че получил депеша – награден е с най-високия орден „Османие” и златна сабя с диаманти.
За зла негова беда обаче на Шипка довчерашните раи в опълченски униформи, дават такъв яростен тридневен отпор на „Сюлейман безумни”, че с идването на подкрепленията, водени от генерал Радецки, златната сабя се превърнала в мираж. Все пак тогава Сюлейман успява да убеди главното командване, че може да се реваншира и то именно срещу „Гурко гяур”, когото бил громил вече из Тракия. Напънът на Сюлейма
н да превърне София във втори Плевен и да спре победния ход на войната обаче пропада. Първо – пада Плевен. В това генерал Гурко вижда своя невероятен шанс да реши изхода на войната без да чака пролетна офанзива, тъй като в тила му вече няма нито един турски гарнизон. Неговият невероятен зимен преход през Балкана навръх новата 1878 г. отново лишава Сюлейман от възможността да се реваншира пред падишаха. Остава му последната опора по пътя на руските войски към Одрин и Истанбул – Пловдив. Замислите му са да превърне Града под тепетата в непревзимаема крепост, а българското население да бъде взето като заложник.
Съдбата отново изправя един срещу друг амбициозния Сюлейман и неговия кошмар – генерал Гурко. Тук историята на войната пак извежда на преден план онези доблестни руски генерали със странните немски имена, върху които през предната година, при неуспехите край Плевен, мълвата хвърля главната вина, а българите, както си спомня Иван Вазов, се чудят и дивят какви са тези немци в армията на братушките. Отрядът на Гурко след превземането на София на 4 януари 1878 г. и при продължаваното южно настъпление е разделен на пет колони, командвани от генералите Николай Веляминов, Павел Шувалов, Николай Криденер, Юрий Шилдер – Шулднер и Комаровски. Начело на кавалерията на Западния отряд е назначен генерал майор Виктор Клот. За авангард на отряда е определена трета пехотна гвардейска дивизия с командир генерал-майор Виктор Дандевил.
На 13 януари 1878 г. колоните на генералите Криденер и Шилдер-Шулднер обкръжават Пазарджик и прекъсват пътищата за отстъпление на турците към Пловдив. Колоните на генералите Шувалов и Веляминов настъпват срещу града от север и от юг. По обяд на 14 януари авангардът на руските войски навлиза в Пазарджик и след улични боеве с турците, които подпалват града, го освобождава. Пътят към Пловдив е открит!
През нощта на 15 срещу 16 януари от барутния дим на войната изгрява звездата не на някой прославен вече военачалник, не на някой генерал, а на един от все още „нижните чинове” – кавалерийския капитан или както гласи терминологията на конницата – ротмистър Александър Бураго. Изпратен с ескадрона си на разузнаване, той прозира възможността за невероятен военен удар базиращ се на психологическата атака. Зад гърба му са само 63-ма офицери и бойци. Но вихреният набег в тъмния град, съпроводен с изстрели, викове и тропот на копита по калдъръмите, предизвиква паника сред турските части, които започват отстъпление към Станимака (Асеновград). Легендите разказват за някаква сякаш безкръвна победа. Истината, както във всяка война, е по-различна. Турците откриват силен огън по връхлитащите конници, които вече са завзели телеграфо-пощенската станция и напират към гарата. Тогава Бураго заповядва спешаване и уличен бой, който завършва с превземането на гарата и с пленяването на 50 османски низами. Ако Сюлейман паша е знаел, че в тази ледена януарско нощ ще бяга с целия си щаб и с войските си не пред мощни войскови колони, водени от генерали като Криденер, Дандевил и най-вече – омразния му Гурко, а пред един кавалерийски ескадронен командир, сигурно нямаше да има сили да се завърне в Истанбул, където вместо златна сабя го очаква позорно разжалване и заточение. Казват, че проклятието на жертвите от Тракия и Подбалкана от лятото на 1877 г. го е застигнало чрез сабята на ротмистър Бураго.
През мъглите на отминаващите години доста често легендите изместват донякъде истинските исторически факти. Започват да приплъзват историйки като тази, че ротмистър Бураго и неговите драгуни били така яко „наквасени” с ракия, с която ги черпило благодарното българско население от пловдивските села, че като ги видял Гурко, вместо да ги накаже, ги пратил да се вихрят едва ли не самоубийствено срещу турските редути. Като легенда звучи и уж шеговитата заповед на генерал Криденер – „Вземете Пловдив!” Сякаш всичко е било една весела разходка на пияни драгуни.
