Кап. II ранг Цвятко Дончев разказва за живота си в армията и преди нея в „Мои истини”
– Кап. Дончев, какво ви мотивира да започнете третата си книга от своите фамилни корени и родно място?
– Знаци от детството са ме водили към това, което се е случило. Реших, че трябва да завещая нещо на моите деца и внуци. Не мемоаристика – тя изисква последователност, но невинаги се отличава със задълбоченост и ясни оценки. Изградих книгата чрез случки, епизоди, реплики: живот – смесица от моя опит на военен журналист, човек, работил дълги години в системата на МО и в Пресцентъра, който аз създадох. Три важни образа в живота си открих при писането на книгата. При юношеството си една награда в техникума в Русе ме доведе до Измаил. Не съм си и мислил, че мога да стана морски офицер, след като съм завършил Сухопътното училище в Лвов със специалност военен журналист. Оказа се, че съм назначен във военноморския флот (ВМФ). Започна моето надграждане и изграждане като човек – трябваше да бъда равен с колегите си. Усетих какво е отношението към другия – който не е с морска униформа. Държах 14 изпита, зачоти, ходих на очни занятия в Морското училище, за да придобия правото да нося униформата на офицер от корабната служба. Бях първият. След мен същото направиха Васко Данов, Сашо Попов, Ангел Ангелов – завършили в Лвов, станаха офицери с морска униформа.
– Казваш, че книгата ти е послание към наследниците. Но сякаш младите по-скоро търсят конфронтация. Как да ги спечелим?
– Водя общодостъпната група във Фейсбук. Там виждам реакции на много млади хора, близки до мисленето на по-възрастното поколение, но само по определена тематика. Младите имат своите богатства, своите трудности на развитие. При мен, военния човек, мисленето, житейският опит ме карат да бъда по-канонизиран, по-праволинеен. Младото поколение със съвременните информационни технологии е с по-различен живот от нашия през ония години.
– Впечатляват силно страниците за преживяното в Афганистан като военен кореспондент.
– В България назряваше неразбиране, че съветският контингент върши на афганистанска земя най-добрата си мисия като омиротворител. В редакцията на в. „Народна младеж” обаче се реши: стига сме препечатвали официалната информация от ТАСС и БТА, дайте да изпратим наш кореспондент в Афганистан. Вика ме главният редактор и ми казва: Морски, тръгваш ли за Афганистан? – Разбира се, винаги… – Там е война, стрелят, убиват… – Тръгвам!
Отидох там и видях как зверското у човека надделява. Видях торба с отрязани пръсти с пръстени, уши с обеци и други ужаси. Най-силно се притесних, когато слязохме от товарен самолет АН-24, с който пътувахме от Кабул до Кандахар. Стрелят по нас с ракети. Кацането е отвратително – хвърляш се върху неравности, сякаш върху танкови вериги. Летището – никакъв асфалт. Едно тресене особено, стоиш зашеметен. Слязохме и видях командира, първия пилот – целува дюзите на самолета там, където падат клапите, за да влезе товарът. Целува ги и заплака. Разбрах, че сме под смъртна опасност. Осъзнах образа на тази мръсна война. Не съм го усетил в самолета, там все си ме тресеше. Но те, пилотите са знаели, че ни обстрелват, че върху корпуса има пробойни. Започнаха да ни глъхнат ушите, машината се разхерметизира.
Ако трябва да оценя натрупания опит, особено на нашите контингенти в Ирак и другаде, ще кажа: той е изключителен. Много преди нас е имало „сини каски”, омиротворители. Френският легион – също са омиротворители. Полша, Чехия и даже Украйна са изпращали „сини каски” по света – помага не само на самочувствието, но и на изграждането на армията вътре в страната. В Босна и Херцеговина, където бях, в Сараево, в Косово – охранителна дейност върви, без нищо да им се случи. Ако попадне мина на някои от колите, не я открият, може да се случи голямата беда. Но мисиите от Камбоджа до Ирак – това е друго. 
Трупане на истински опит.
Това промени българската армия. И ако днес говорим за качество на БА освен задачите, които изпълняваме със старата бойна техника, това са тия контингенти, които излизат извън страната.
– Спечели ли армията от това, че стана професионална?
– Говоря от позицията на човек, който познава тази тема в международен план. Американската гвардия, американската армия, испанската армия са професионални. Днес българската професионална армия не е в тоя вид, в който е професионалната армия на други развити страни – германска, австрийска, макар че и там има малко наборна служба. Професионалната армия е богатство на нацията. Там се извършват по-качествени реформи, там могат да се ограничават дейности, които в момента не са ефективни или перспективни. Наборната армия беше голяма, голяма, действаше в други условия, с друго предназначение. Консервативна структура.
– Какво мислиш за идеята за доброволна военна служба?
– Тя може да акумулира след това желаещи да влязат в професионалната армия, което е добро. Доброволната служба ще бъде скъпа служба за държавата, но, да речем, че БВП ще нараства в идващия период. Докато се мине през цялата нормативна дейност, за да се стигне до доброволците. Но 21- годишният? Събуди го сутринта в 5 ч да бяга 3 км! 18-годишният е по-лесен. Разлика има. Всичко това – нови методики, нови устави, нов начин на живот. Не може както едно време в ШЗО – сутрин в 5 и 10 почваше да гърми по плаца цинта на школника. Днес бягат с кецове, с маратонки, докато ние в ония условия бяхме на съвсем друга позиция.
– Какво предстои да напишеш по-нататък?
– Служих с 8 министри на отбраната. Демократи, сред тях имаше читави и недотам читави. Книга втора ще бъде главно около службата ми в БА, но не чрез последователност или мемоаристика, а със случки, епизоди и малко повече оценки. Без да искам, може би има и политически оценки. Имаше министър, който беше отишъл в командировка на Ново село, а жена му от кабинета командваше армията. Тя излезе на вратата, бях при секретарката. Разпорежда на мен, както съм с униформата: Онова момче, дето е в ареста и е позакъсняло малко, веднага да направите така, че да бъде освободен. Не изричам имена, но го казвам, за да създаде образа на втората ми книга. В нея този епизод ще го има непременно.
