Николай Големанов
Това е от гатанките, които не се решават с досещане; или знаеш отговора, или няма смисъл да пробваш. Ноември 1877 година. В Руско-турската освободителна война десетина километра делят в България двамата генерали. Вече отличил се край Плевен, Отон Егорович командва дивизия в Западния отряд на Гурко; той е един от освободителите на София.Няма мистерия в неславянското му име, той е от дворянски род в Естландска губерния – една от трите губернии в царска Русия, които приблизително се покриват с днешните държави Естония, Литва, Латвия.
Той не е изключение в офицерството на Александър II. Пак в онази есен например над 100 км на изток, под руски флаг прославят своите неславянски имена генералите Криденер и Шилдер – Шулцнер.Гвардейците на Раух се стоварват край Правец върху османската Орханийска армия (Орхание днес е Ботевград). Този момент подсича кариерата на нейния командващ – Мехмед Али паша. Отстраняват го, нищо че е от най-ценените турски военачалници. Това става на 22 ноември/по нов стил 4 декември, не щеш ли – точно 4 дни след 50-ия му рожден ден*. На майка му и през ум не е минавало, че дава живот на един Мехмед. В Магдебург момчето е родено като Лудвиг Карл Фридрих Детроа. Привлича го морето и Карл е още юнга, когато през 1843 г. „избира свободата” в Цариград. Младият германец приема исляма заедно с името Мехмед Али, завършва военно училище и лети нагоре в турската армейска йерархия, включително през Кримската война (1853–1856).
При всичките геополитически залози на Руско-турската война от 1877–1878 г., при цялото й историческо значение тя представлява сблъсък на западащи империи. Той е колкото ожесточен, толкова и традиционен, само в XIX век това е четвърта поред война между двете свръхдържави. И двете са много пъстри етнически. В армиите им постове заемат не само чистокръвни руснаци и турци. В Османската войска се издигат например араби и албанци. А изпъкналият в Кримската война Омар паша е роден като Михайло Латас, той е сърбин, минал през австрийската армия. Почти всичките 50-ина руски генерали, воювали през 1877–1878 г. са с дворянски (аристократичен) произход. Това често личи в двойните титли – като генерал барон (или барон генерал) Делингсхаузен (Едуард Карлович). Преди 140 г. той преодолява Балкана през Твърдишкия проход и освобождава Сливен и Бургас. Половината от онези 50-ина имат и по нещо „неруско” в рода си. Самият Гурко (граф генерал-фелдмаршал Йосиф Гурко), 49-годишен в разгара на войната, е с белоруски произход. Сред командващите в освободителната армия има и двама арменци, отрасли в Грузия, и няколко мъже от еврейски родове – какъвто е ген. Василий Хейман.
Полско е потеклото на ген.-лейт. Казимир Левицки, чийто подпис е под Одринското споразумение за примирие от 19/н.ст. 31 януари 1878-а. Поляк е и ген.-лейт. Валериан Дерожински, убит край Шипка в третия ден от най-яростните боеве там – 13/25 август 1877 г. (По-късно, на 21 декември/2 януари падат и генералите Каталей и Философов. Това става при руското настъпление южно от Стара планина, край с. Петрич (Златишко).
Светът през XIX век не е бил по-подреден от днешния и всякакво се е случвало… Докато Дерожински загива на руска служба и за свободата на България, борци за независимост на християнска Полша са служили на султана. Такъв е Искендер паша, роден в Унгария като Антони Илински. В историята ни преди Освобождението минава колоритната и объркана фигура на полския патриот Михаил Чайковски – Садък паша, който организира т.нар. Казак-алай, отряд, помагал на османските власти (наистина без ентусиазъм и юначество).
Все някак двете империи си дават сметка за своята изостаналост, те явно или дискретно гледат на Запад. В армиите им по-лесно се издигат онези, които имат нещо европейско зад гърба си или са учили в Европа.
„Прусак” е главният герой в Руско-турската война от 1828–1829 г. Това е генерал-фелдмаршал Иван Дибич (Забалкански), роден в Силезия като Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич и завършил кадетско училище в Берлин. И не е чудно, че в православна Русия висши постове заемат аристократи от протестантски родове; такъв е прославилият се на Шипка ген. Фьодор Радецки. Завидна квалификация в чужбина има руският генерал Александър Филипович Деп, който по произход е германец и аристократ. Съвсем млад, след Кримската война той е командирован в Европа и САЩ, където 3 г. изучава инженерни механизми. А през 1877-а строи понтонни мостове на Дунав. Военно училище във Виена е завършил роденият в Чирпан мушир (маршал) Абдулкерим паша, главнокомандващ на османските сили на Балканския полуостров в началото на войната през 1877 г.
Жилава е мълвата, че Сюлейман паша (ок. 1838–1883), палачът на Стара Загора, бил французин или френски евреин. (Тук-там дори цитират името му със „Соломон паша” в скоби.)
Не е вярно. Бъдещият османски военачалник (и военнопрестъпник) е роден в Истанбул като Сюлейман Хюсни. Бил е професор по литература, но е преподавал не в Сорбоната, а в Цариградското военно училище, на което става и директор. „Френското” недоразумение се дължи на един друг Сюлейман, допуска Юлиана Методиева, журналистка и изследователка (публикация в marginalia.bg).
Французинът Жозеф Сев, роден през 1788 г. в Лион и умрял в Кайро през 1860 г., действително е приел исляма и името Сюлейман. Бил офицер в армията на Наполеон, но от 1819 г. се установил в Кайро и влязъл в египетската армия, формално подчинена на султана. Методиева подчертава: „И за двамата Сюлеймановци нямаме никакви данни да имат еврейски произход”. Според журналистката, която е и съоснователка на БХК, зад „легендата за френско-еврейския произход” на Сюлейман стои не само грешка, но и антисемитски умисъл.
Понякога с колебания англичаните произвеждат през 1877–1878 цяла серия морски маневри, заплахи, предупреждения и т. н. Тя заслужава специално внимание. Защото войната още по-тясно преплита т.нар. Източен въпрос (свързан с българската национална кауза) с „Голямата игра” – по-далечната, но и по-мащабна борба между Великобритания и Русия за контрол над Централна Азия**. С оръжията на агентурни операции и дипломация, разузнаване и научни изследвания, но и с воeнни удари в региона „Играта” се играе цял век. В нея гастролират и известни у нас личности като забележителния дипломат граф Николай Игнатиев, ген. Михаил Скобелев и други генерали. Отношение към нея имат и „английските паши” в Османската армия през XIX век.
Бекер паша
– – –
Основни източници: Георгиев Г., ”Освободителната война 1877–1878”. Енциклопедичен справочник. С., 1986; Генов Ц., ”Освободителната война 1877–1878”, С., 1978; Peter Hopkirk, ”The Great game”, London, 1992; Кънев Н., ”Процесът срещу Сюлейман паша…”, Стара Загора, 2014; britishdeepstate.com
По-интересни „руски чужденци”
Роден в Латвия, той е от немски произход, нещо очевидно, ако изречем името му правилно, с ударение върху първото Е – ТотлЕбен. Работил в Кримската война по 11-месечната отбрана на Севастопол, генералът израства до водещ експерт във военното инженерно и сапьорно дело.
В България идва през септември 1877 г., седмица след като болезнено се е провалил и третият опит за щурм към Плевен. Само в тази безплодна атака загиват 12 814 руски воини и около 3000 румънци.**** След нея до Осман паша стигат нови подкрепления.
Тотлебен се запретва да гради работеща мащабна блокада на града, напредва бързо и на 2/14 ноември вече му е поверено командването на всички войскови части, които участват в нея.
Пристигайки се сприятелява с ген. Скобелев, но после отношенията им охладняват. За това намеква военният кореспондент Немирович-Данченко, признавайки: „Любимец на войските, разбира се, беше вторият, макар че ролята на първия край Плевен, несъмнено беше по-полезна…”.
Полуфранцузин е генерал Виктор Дандевил (1826–1907). Неговият баща Дезире д’Андевил, воювал в Наполеоновата армия, е пленен в Русия през 1812 г. Той приема руско поданство и се жени за руска дворянка (името му подсказва, че и той е аристократ).
През 1877 г. ген. Дандевил води източната колона на Гурко в зимния преход през Балкана, после участва на юг в окончателния разгром на Сюлейман паша и в освобождаването на Пловдив и Асеновград. Там е и неговият син, капитан Дандевил командва стрелкови батальон.
Нека споменем и Александър Александрович Пушкин (1833–1914). Неговият баща – великият руски поет, е внук на прочутия „арап на Петър Велики“, Абрам (Ибрахим) Петрович Ханибал (1696–1781), африканец, освободен роб.
Полк. Пушкин (по-късно генерал) воюва в дивизията на генерал барон Леонел Раден (родом от дн. Латвия), освободила Елена и Котел.
Двама руски генерали са по няколко седмици министър-председатели на България след преврата на княз Александър I през април 1881 г. И двамата, както и самият Батенберг, са били по фронтовете на войната. „Чужденец” е първият – ген.-лейт. Йохан Казимир Густавович Ернрот (1833–1913). Той е роден във Финландия, а по произход е швед. У нас през 1880–1881 е също военен министър и министър на вътрешните работи.
През пролетта на 1880 г. той получава извънредни пълномощия, за да пресече подстрекаваното от Турция масово разбойничество в Североизточна България. ”Ернрот изпълни своята задача с голяма вещина – пише Симеон Радев. – Той устрои селска стража, създаде за селата обща отговорност за престъпленията на тяхното землище и се показа според нуждата крайно жесток. При тоя режим не се мина дълго – и разбойничеството биде потушено.”
Още двама ”руски германци” управляват за кратко военното министерство в първите ни правителства. (Но във войната още не са генерали.) Единият е Арнолд фон Ремлинген, а по-известен е Александър Каулбарс, барон от немско-шведски произход. Любопитно е, че той е и учен – географ, и в ”Голямата игра” се е отчел не като военен, а водейки експедиции в Тяншян (1869) и делтата на р. Амударя (1873).
