Неизвестен ръкопис на последното Яворово стихотворениe – „Невинност свята…“, посветено на Мина (По книгата на Евелина Белчева „Яворов. Между драмата и театъра“, „Пропелер 2014“)
Невинност свята – орхидея
На звездни самоти…
Иди, мечта, иди при нея, –
Идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
Най-смелата от вас
Замести ангела-хранител:
Да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
С наведени очи –
Богослужете дни, години:
Сред благовонност и лъчи…
Иди, мечта, – мечти, носете
Сняг – лилии в ръце…
На макът кървав цветовете
Остават в моето сърце!
И досега, 140 години след рождението си, Яворов ни изправя пред много загадки. Една от тях е защо Яворов не е публикувал това стихотворение приживе. То е разчетено и публикувано едва през 1934 г. от Михаил Арнаудов. Ръкописът е особено ценен поради факта, че това е последното стихотворение, което Яворов е написал – отвъд чертата на смъртта. Поетическо богослужение за мъртвата любима, която вече пребивава „отвъд“ – в безмълвните бездни, в нежното лоно на предвечните води…
Но в непубликувания ръкопис като в палимпсест могат да се разчетат важни чернови варианти, особено в самия край – поанта на стихотворението, които придават друг, по-дълбинен смисъл на това последно Яворово стихотворение. С малко, но съществено, те се различават от досегашните интерпретации. Черновите вариации разкриват болезнено съкровен, скрит досега имплицитен пласт, съхраняващ съдбовно важен психобиографичен контекст и дълбок философски смисъл.
Дата няма, но в долния десен край на гърба на ръкописа се забелязва някакъв знак, много неясен, който се разчита като „25 юли 10-а“. Не смея да предположа, но явно стихотворението е написано в самия ден на смъртта на Мина. Тя си отива в дванайсет и половина след полунощ, а брат й изпраща телеграма на Яворов около 10 часа сутринта, тъкмо на 25 юли. Черновият край – сърцевина на това феноменално – отвъдно стихотворение, овеществява метафората и вгражда в смисловите му пространства друго, съкровено съдържание, ако се разчетат подтекстовата образност и асоциациите, които предизвиква:
На макът кървавъ цвhтовете
Свидhтели вдънъ моето сърце…
В този случай изоставеният стих е много по-силен. По всяка вероятност изоставен е по етични съображения. Така, както е публикуван последният стих:
На макът кървав цветовете / остават в моето сърце – образността е по-обща и говори по-сдържано… Изразът – вдънъ моето сърце – неправилно е разчетен като – в моето сърце.
Вдън е характерна Яворова дума, внушава изключителната дълбочина и интимитет на чувството. Изразява не пространствен, а дълбок универсален смисъл. Свидђтели вдънъ моето сърце… Тук вдън отеква като далечен асонанс – препратка напомняне за бездните на вечните води – бездънните води – безбрежни, нирванното стихотворение, с което поетът ще се успокои вдън 
лоното на общочовешкия дух.
Смъртта в лице погледнах…
„Аз бях там. Аз отидох там, за да понеса върховната жертва в един живот“ – изповядва Яворов за смъртните дни на Мина. Следва нов ред с недовършен край: „Като една грешна душа…“ – веднага зачертано. Вместо него изплуват отново на макът кървав цветовете – в самотни два стиха – като смислово-емоционален „съсирек“, пределно сгъстена метафора – синтез на стихотворението.
Едно пряснокърваво цвете,
цветето на нашата любов.
Пределно ясно става, че „пряснокървавите“ цветове на мака – свидhтели вдънъ моето сърце – са „свидетели“ на нейната невинност. Съвhдhтель – стрбълг. – от вhдhти, вhмь (вhдh) – зная, т.е. – знаещ нещо съвместно с друг. Неслучайно тази дума има стар синоним – богоявленик, тоест, явяващ се от името на Бога. И тъкмо тези „свидетели“ – на нещо, което явно има сакрален смисъл за Яворов – съкровено до съкрушение – ще бъдат пазени вдънъ – в дълбините на сърцето…
Любовта се е докоснала до абсолютното – до мистерията на смъртта. Насилствено прекъсната в апогея си, още неосъществена – тя остава завинаги. Явно е, че с тези поправки Яворов е пожелал да излезе извън конкретността на преживяването, издигайки го до по-висок и извънвременен, краен символ субстанция. Докосване до мистерията на съдбовността, до тайнството на абсолютното – до края на всички краища:
Струва ми се, че аз стоя в началото на времето – и това начало е един край. И краят е самото начало…
Пожелал е да опази – в „звездни висоти“ – сакралното пространство между двамата: – и свят, и храм…
ПРЕДЕЛНО стихотворение – единствено, единично. Върховна жертва пред мъртвата любима – отказ от поезията. От себе си всъщност:
Аз отидох там,
за да понеса върховната жертва в един живот.
Тази жертва бележи гибелта на поета. И раждането на драматурга:
Аз нямах амбицията на литератор.
Чувствам се такъв от драмата насам.
На 24 октомври 1910 г. Яворов за пръв път споделя за Парижкия дневник: лирически откъслеци, нахвърляни в ужас и блаженство едновременно, болезнено-халюцинаторно завръщане в поетическата памет за Мина:
„И още по-често ми се струва, че някак си… не съм с ума си… поради въпросите, които искам да разреша.„
На 4 ноември 1910 г. Яворов вгражда тези извънземни въпроси в строежа на една драма: „В полите на Витоша“ – страшно „място на изпитание“ за поета и изключителен за времето си експеримент. Не само в жанра, но и в болезнените въпроси, които го разтерзават до смърт – за невинността и вината, включително за собствената вина.
Драмата е предел – до дъно изчерпване, и пределно напрегнато натрупване. Рязък разлом, който срива и срутва вдън себе си цялата археография на автора – съсипните на миналото. Поетическата памет е призована – като ключ: да отвори най-сетне себе си. И да отключи – енигмата… И там – в разлома на този свят – из дихащите мраз продънени раздоли – дето на страданието тайната зове – да открие най-после „една смисъл” в него.
Последното стихотворение и първата драма на Яворов са сдвоени в едно взаимно огледално отражение – като в огледална метафора. Стихотворението – съкровено до съкрушение, то е секретният ключ към тайната, заключена завинаги в драмата – доде невинната мълчи…
Вероятно неслучайно не е било публикувано.
13/25 юли 2014.
