Коряха и генерала ИгнатиевНего го корят за всичко. През войната никой не иска да признае грешките на Главното командване, защото на върха му стои братът на императора – Великият княз Николай Николаевич. Който заедно с щабните си генерали е изготвил такъв план за първоначалния удар, който позволява на Осман паша да се вдигне с целия си гарнизон от незастрашения Видин да премине огромни за времето си разстояния и да се укрепи в Плевен, а във Видин да се настанят безпрепятствено сърбите, тръгнали и те да ни освобождават. Та се наложило после казашки ескадрони да ги гонят оттам.
Корят генерал Николай Павлович Игнатиев и за огромното разминаване между Санстефанския и Берлинския договор. Когато подготвя договора от 3 март 1878 г., юридически провъзгласил нашата свобода и създал Санстефанска България, генералът наистина играе вабанк. Негов най-силен аргумент са руските щикове на метри от двореца на падишаха. И с характерния за него замах той създава документа, подписан волю-неволю от победената страна. С перото на Игнатиев се сбъдва вековната мечта на българите. Не само за свобода. Но и за събирането под едно знаме и в една държава на Мизия, Тракия и Македония.
Генералът е опитен дипломат. Пътищата на нелеката му служба, изискваща не вихрени атаки, артилерийски валове и победи „щиком”, а търпение, умения да проникваш зад мислите на противника и накрая все пак да го победиш, макар и не на бойното поле, а на дипломатическата маса, са го научили кога как да атакува. Така че, дори да има последващо сражение с по-силен противник, да се запазят плодовете на първоначалната победа. Затова той създава Санстефанския договор – с ясното съзнание, че едва ли България, записана в него, ще просъществува дълго, но поне ще се запази в по-голямата си цялост. Както и става на Берлинския конгрес.
Трагична остава единствено съдбата на Македония. Там не само генерал Игнатиев, но и цяла Русия в онзи момент са безсилни. Сложните игри, позволили на император Александър II да започне Освободителната война, налагат тогава Македония да остане изцяло под турска власт. Но иди го обяснявай това на такива „луди глави” като Стефан Стамболов, който повел чета, да троши и там турския ярем.
Положението е било изключително деликатно. И както свидетелстват очевидци от онези времена, на граф Игнатиев се налага да обуздае буйния вчерашен хъш със заплахата, че ще насочи оръдията към неговата дружина. Граф Нколай Павлович Игнатиев не решава съдбата на поробените българи само със Санстефанския договор. Той е върхът на неговите десетилетни усилия за свобода на християнските народи на Балканите. След зловещото потушаване на Априлското въстание, когато е ясно, че Русия ще воюва, отново на генерал Игнатиев се пада тежката дипломатическа задача да даде на императора и на генералите време за мобилизация и подготовка. Той се справя блестящо чрез организирането на Цариградската конференция. Там наистина във въздуха прелитат фрази като „автономия”, „самоопределение”, „християнски народи и техните права”, „граници в рамките на етническите предели”. Но генералът, който е водил тежки дипломатически игри в Париж още след Кримската война, а след това чак в далечен Китай, знае, че приемат ли се тези твърде пожелателни намерения на конференцията, робството ще си остане същото. Нали Османската империя вече има Хатихумаюна и Гюлханския хатишериф, които уж прогласяват равни права на всички поданици. Нали Мидхат паша, прочутият „младотурчин”, който ще стане дори велик везир, още като валия в Русе се опитва да наложи понятието „отомани” за всички. Игнатиев знае, че това са само красиви картинки за пред Западна Европа, откъдето „Болният човек” чака нови и нови кредити. И дори конференцията да завърши с поемане на ангажименти от Османската империя, робството ще си остане същото.
Генералът е категоричен, че дори реалното даване на някакви права не променя тежестта на робството. Само шест години, след като българите най-после имат своя екзархия, опитът им да поискат свобода е белязан с Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище… Нужна е свободна държава! Затова генерал Игнатиев „изиграва” успешно една безплодна Цариградска конференция. И отваря пътя за указа на император Александър II. След който дивизията на генерал Драгомиров форсира Дунава при Свищов!
Живот, обречен на „братцы православни”
Животът на Николай Павлович Игнатиев минава през възходи и падения, през светлини и сенки, но той остава завинаги като обречения на православните си братя и тяхната свобода генерал, граф, дипломат и държавник. Роден е на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург в семейството на потомствен дворянин, близък на императорския двор. Завършва Пажеския корпус и постъпва в Лейбгвардейския хусарски полк. Завършва Академията на Генералния щаб на Руската армия (1851). Служи в Балтийския корпус.
Пренасочен е към дипломатическа служба през 1856 г. Кариерата му започва в Лондон като военен аташе. На Парижкия конгрес на Великите сили след Кримската война участва активно в преговорите. През 1858 г. е изпратен на мисия в Хива и Бухара, Узбекистан. Следващото му дипломатическо пътуване е в Далечния изток като посланик в двора на китайския император. Подписва от името на Русия Пекинската конвенция. С нея Петербург получава не само левия бряг на р. Амур, но и земите между р. Усури и Тихи океан. Там по-късно е построено пристанището Владивосток. Директор е на Азиатския департамент във Външното министерство.
Посланик е на Русия в Истанбул (1864–1877). Неуморната дейност на граф Игнатиев за освобождението на България, включваща действия, далеч надхвърлящи официалната дипломатическа мисия, завършва с Руско-турската война от 1877–1878 г. Получава титлата граф през 1877 г. и е повишен в звание генерал-адютант. Генерал от пехотата става през 1878 г., след което се оттегля от активна военна и дипломатическа служба.
За кратко е министър при наследника на Царя Освободител – сина му Александър III, след което доживява дните до смъртта си на 20 юни 1908 г., без да заема никакви официални постове. България става втора родина за един от синовете му – Николай Николаевич Игнатиев, който се спасява тук след Октомврийската революция и живее в София до смъртта си през 1962 г.
