За събитието черпим сведения от издигнат жертвеник в църквата „Св. Никола“ в малкото градче. В градината са открити останки от укрепената част на ранновизантийската Германея – гранитни колони, постаменти, саркофаг и жертвеник с латински надпис. Намерени са и останки от бойници от източната порта, намираща се на 500 м в посока Запад.
Големият византийски историк, автор на „Тайната история“ – Прокопий Кесарийски, пише за Велизарий, че е с тракийски произход и произхожда от Германея, която лежи между Тракия и Илирик. В продължение на 20 години Прокопий е личен секретар на генерала , който заема поста магистър на войната едва на 25 години.
Тази длъжност всъщност е равна днес на министър на отбраната/войната и тогава е една от най-висшите длъжности във византийската администрация.
Велизарий е един от най-великите военачалници на Източната Римска империя и един от най-известните пълководци в историята въобще. Той е основният изпълнител на амбициозния проект на византийския император Юстиниан I да завладее отново голяма част от Западната Римска империя, загубена почти век по-рано.
Една от постоянните особености на кариерата на генерал Велизарий е провеждането на военни операции в условия на частично или пълно отсъствие на помощ от страна на императора. Независимо от това обаче благодарение на военния си гений той постига забележителни успехи. Големият наш византолог проф. д-р Георги Бакалов умишлено поставяше пред името му званието „генерал“, защото като пълководец той непременно е имал военно звание, защото е командвал цялата византийска войска – и пехотата, и флота, и специализираните части, защото дори и тогава е имало силови спецчасти, които са изпълнявали специфични и в техническо, а и в чисто организационно отношение задачи.
От ранна възраст Велизарий е войник във византийската войска, като служи в личната гвардия на император Юстин I. След смъртта му през 527 г. новият император Юстиниан I назначава Велизарий за командващ източната армия със задача да се справи с набезите на Сасанидското царство. Той доказва, че е способен и ефективен пълководец, побеждавайки превъзхождащата персийска армия благодарение на способностите си.
През юни 530 г. под негово ръководство византийската армия побеждава сасанидите в битката при Дара. През 532 г. той е старшият офицер в столицата на империята Константинопол, когато избухва въстанието Ника, което едва не довежда до свалянето на Юстиниан Велики от трона. Велизарий с помощта на военния магистър на Илирия Мунд потушава брутално въстанието, при което по някои сведения загиват 30 000 души.
През 562 г. Велизарий е съден в столицата по обвинение в корупция. Обвинението вероятно е изфабрикувано и съвременните изследователи дори предполагат, че заклетият му враг и бивш секретар Прокопий от Кесария е бил и съдия по този процес. Велизарий е признат за виновен и е хвърлен в затвора. Император Юстиниан обаче го помилва, заповядва да бъде освободен и го връща в императорския двор под свое покровителство.
Велизарий и Юстиниан умират достойно с няколко седмици разлика във времето, през декември 565 г. Велизарий вероятно завършва живота си в своето владение „Руфиниане“ в предградията на азиатската част на Константинопол и може би е погребан в една от двете местни църкви, вероятно „Св. св. Петър и Павел“.
Партньорството на генерал Велизарий и император Юстиниан Велики довежда до увеличаването на размерите на империята с 45%, което оставя трайни следи в историята не само на ромейската империя, но и на Балканите като цяло. А за Германея, днешна Сапарева баня, остава гордостта, че е дала на света такъв велик пълководец.
