Военните репортери винаги са били особена порода журналисти. Тяхната работа изисква да покриват най-конфликтните райони по света. Пристигнали веднъж там, те се опитват да се промъкнат невредими, възможно най-близо до военните действия, за да доставят на своите медии репортажи, фотографии или телевизионни кадри.
Логично, това винаги е бил най-опасният жанр в журналистиката, но, от друга страна – и един от най-успешните начини за бърза и печеливша кариера. Ако се върнеш жив от фронта, разбира се. Продажбите на вестници и рейтингите на фронтовите новини винаги скачат неимоверно във военно време. Често дори новинарските екипи биват обвинявани в милитаризъм поради изчерпателните описания, събрани от зоната на конфликта.
В следващите няколко броя в. „Българска армия” ще ви представи най-известните от тях, които нерядко са световни писатели – Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Джек Лондон, Джордж Оруел, Константин Симонов и др.
Само някои конфликти получават световно разпространиение, като войната в Косово например или операция „Пустинна Буря” в Персийския залив. Множество военни конфликти в „третия свят” остават недостатъчно отразени, тъй като корпоративните медии не проявяват голям интерес към тях, а отсъствието на инфраструктура прави репортажите от мястото на събитието много трудни, скъпи и опасни за военните кореспонденти.
Военните репортажи съществуват от самото начало на журналистиката. Преди модерната журналистика обаче били доста разпространени по-обширни разкази за военните действия, които обикновено били публикувани едва в края на войната.
Първият познат „военен репортаж” са записките на Херодот от Персийските войни, въпреки че самият той не е бил пряк свидетел на събитията. Тукидид, който няколко години по-късно написал „История на Пелопонеската война”, бил пряк наблюдател на описаните събития.
През ХVIII век писмата на баронеса Фредерика Шарлот Ридезел по повод на Американската война за независимост стават първите военни репортажи, написани от жена.
Иначе първият модерен военен кореспондент от мъжки пол става холандецът Вилхелм ван де Велде, който още през 1653 г. наема малка лодка, за да отразява морските битки между Нидерландия и Англия. Той прави десетки скици, по които после рисува огромни маслени платна, впоследствие демонстрирани пред депутатите пред Холандския парламент.
Един от най-ранните военни кореспонденти е Хенри Краб Р
обинсон, който отразява Кампанията на Наполеон в Испания и Германия за лондонския „Таймс”. Друг ранен кореспондент е Уилям Хикс, чиито писма описват Битката при Трафалгар (1805), също за „Таймс”.
Обсъждането на отразяваните войни постепенно придобива публичен характер. Враждуващите политически партии в различните държави започнали да използват медиите, за да спечелят подкрепа от своите избиратели или да убедят в каузата си своите опоненти. Разказите на Уилям Хауърд Ръсел, отразявал Кримската война за в. „Таймс”, са почти толкова обширни и аналитични, колкото първите военни книги, но проблемът в онова време си оставал транспортът. Докато „репортажите” му пътували от бойните действия до редакцията с кораб, дилижанс, пеш или на магаре минавали по няколко седмици от написването до публикуването им, което ги превръщало автоматично в безкрайно неактуални от новинарска гледна точка.
Друг известен журналист, Фердинандо Петручели, италиански кореспондент на европейските вестници La Presse, Journal des dѓbats и Indѓpendance Belgeand The Daily News, бил познат с красноречивия и изчерпателен стил в заглавията на своите материали. Жул Кларети, негов критикар от Le Figaro, бил удивен от кореспонденцията на Петручели през Третата италианска война за независимост. Кларети написал: „Нищо не може да бъде по-красиво и жестоко от тези фрески на агонията. Военните репортажи на Петручели са изключителни шедьоври.”
Постепенно се появява и цензурата. Отразяването на Руско-японската война (1904–1905) било повлияно от редица огр
аничения при придвижването на военните репортери. Всички военни конфликти след този били грижливо подкастряни за пред публиката от ножицата на цензурата.
Балканската война също била активно отразена от голям брой чуждестранни журналисти – около 200–300 военни кореспонденти, фотографи, художници и кинематографи от цял свят.
В Гърция новините минавали през Министерството на външните работи в Атина. По-напред обаче журналистът трябвало да представи сертификат от гръцкото правителство. На ревера си представителят на всяка акредитирана медия трябвало да носи значка с цветовете на гръцкото знаме с инициалите ЕФ, които на гръцки означават „Представител на пресата”.
Следвайки военните действия по време на Балканската война, почти 150 чуждестранни журналисти влезли и у нас.
Българските власти доста успешно контролирали медиите от онова време. Те били задължени да носят червена идентификационна карта със снимка и подпис на журналиста, както и червена лента на ръката с инициалите BK („Военен кореспондент”).
45 журналисти от цял свят пристигат в Белград, за да отразяват войната. Непроверени от Генералния щаб на Сръбското военно командване репортери не били допускани до фронтовата линия.
Първата световна война също се характеризира с яростна цензура. Британският лорд Китчънър мразел пишещите братя и им забранил да стъпват на фронта. Смели репортери като Базил Кларк и Филип Гибс обаче успели да се промъкнат близо до фронта. Правителството позволило през април 1915 на някои акредитирани репортери да отразяват събитията, но това до голяма степен означавало, че британските власти си останали единственият упълномощен осведомител за хода на полесраженията.
Френските власти също били противник на военната журналистика, само че далеч по-неуспешно. Съпротивлението срещу медиите получило гласност в пресата по време на битката за Вердюн през 1916 г.
Най-строгият и авторитарен режим по отношение на пресата обаче бил наложен от САЩ. Генерал Джон Пършинг безцеремонно позволил залавянето и разстрела на репортери. Флойд Гибънс например бил няколко пъти раняван при Белло дьо боа през 1918.
