Както винаги, ще сведем глави пред паметта на хиляди руски, финландски, румънски воини, пред подвига на опълченците, на бойците от български чети. И – както обикновено, в сянка ще останат хилядите ни мъченици за Свободата, мирни българи, предимно жени, деца и стари хора, избивани, унижавани, ограбвани, отвличани в робство в онези съдбоносни 10-ина месеца.
Тази страна на войната често е подценявана. Рядко цитират оценки за броя на жертвите, а те вероятно са повече от 30-те хиляди, избити в погрома след Априлското въстание. Само в Стара Загора и околните села само за три дни – от 19 юли (нов стил 31) докъм 22 юли (3 август) 1877 г. загиват около 14 500 мирни българи. Непосредствено след войната споменът за мъчениците, разбира се, е жив и парещ. Георги Г. Димитров, един от първите историци в свободна България, изтъква в книгата си за 1877–1878 г. не бойните действия и не Сан Стефано, а „страданията на българите”.
Османският тормоз и убийствата започват веднага след началото на военните действия. Със съд набързо, а и без съд стотици българи са обесени като „агенти на врага”. В Пловдив само в края на август и през септември 1877-а са екзекутирани 116 души, свидетелства британски дипломат. От размирното време незабавно се възползват всякакви насилници и грабители. Османските власти или с бездействие, или прикрито насърчават безчинствата им. Ето как Г. Димитров, първите башибозушки набези, които се разрастват бързо като епидемия:
„Руските войски, като преминаха Дунава при г. Мачин (10/22 юни 1877-а, в района Галац–Браила), всичките турци, черкези и татари, започнали да бягат на юг към Варна и Шумен, но откъдето минавали, грабили каквото намерят. А пък, когато пристигнали войските откъм линията Кюстенджа–Черна вода, черкезите и башибозуците се появили в околността на Каварна, в която от 21 до 30 юни (2–12 юли) ограбеното българско население от селата се стичало да спаси поне живота си.”
„Турците от околните села се присъединили към своите единоверци, уведомили ги за богатството на каварненските християни, за красотата на женския пол и започнали да обкръжават града, за да го нападнат.”
Така започва драма, повторила се десетки пъти в различни български селища, но рядко нападнатите са се бранили с решимостта и мъжеството на каварненци. В подготовката за отбрана „целите улици веднага били запушени с дървета, камъни, коли и прочие, а стените край лозята изпробити за стреляне”.
Докъм 12/24 юли Каварненското въстание е зверски потушено. Около 1000 са убитите в района, в града, който се състоял от 250 къщи, опожарени били 150. Случва се да обяснят опожаряването и 3-дневните кланета в Стара Загора с „отмъщение” заради опълченците и русите, храбро защитавали града на 19/31 юли. Но варварски убийства и изнасилвания започват още преди това в района на Нова Загора, където – на 3/15 юли пристига турска войска откъм Сливен. Стотици българи са изклани за часове; особено шокиращи са зверствата в с. Инджекьой (дн. Стоил войвода).
С Баташкото клане сравняват пък погрома в Гюнели махле (дн. Любенова махала), където на 14/26 юли черкези и башибозук избиват 1013 българки и българи от района. Два дни по-късно там отива турският командващ Реуф паша, придружен от трима западни консули; те проверяват слуха, че в селото се е водил бой против комити и руси. Но всички мъртъвци били обикновени български селяни – мъже, жени и деца. Разочарован и гневен, английският консул отправил към башибозуците вопъла: „Какво ви е заплатила Русия за тази работа, която сте извършили тук?…”
Това дипломатическо безпокойство е обяснимо, знае се за особеното поведение на официално неутрална Англия в хода на войната. (Впрочем в онзи момент Джулиъс Уиккед, сънародник на разстроения консул, съветва щаба на Сюлейман паша.) Изобщо боевете пламтят под зоркия поглед на Великите сили, а и в Европа са пресни политическите страсти след смазванете на Априлското въстание. И още тогава се редуват пропагандни напъни да бъде оневинявана Турция.
Преди 140 г. упорито приписват варварските престъпления изцяло на черкезките банди (въоръжавани от османската власт и предимно подчинени на турското командване) и на сбирщината престъпници, известна като башибозук. Само че с кръвта на мирни български жени и деца са омазани и войници, и офицери от редовната армия – точно както става през лятото на 1876-а. Разправата често е дори организирана от „редовното” командване. В края на юли 1877 г. Сюлейман паша специално бави с три дни настъплението си на север, за да даде време на своите подчинени да вилнеят в Старозагорско. За това закъснение (а не за убийствата на цивилни) той по-късно ще отговаря пред турски военен съд. Същият генерал от редовната армия лично е замесен в избиването на българи в Сливен, където от 20 юли до 15 ноември са обесени 268 селяни от околните села.
В същия ден, в който Сюлейман настъпва през града за Елена (към края на ноември 1877-а), по негова заповед бесят 38 души по стрехите на главната улица. А когато минава, раболепни „редовни” войници разлюляват за негова чест и радост някои от обесените. През декември 1877-а очевидец пише: „Градът Сливен представлява ужасно зрелище – повече от 5000 жени и деца, дошли от околните села, се скитат из улиците голи и боси, просят милостиня и мрат от глад и от студ. Затворите са пълни с невинни българи, всеки ден бесят по половин дузина…” А преди накрая да отстъпят, османците опожаряват около 1200 дюкяна и към 200 къщи.
От късната есен на 1877 г. Сюлейман паша е командващ всички турски сили на Балканския театър на военните действия. Именно от него в края на декември/началото на януари 1878 г. тръгва осуетеният замисъл за погром и опожаряване на София.
„По време на войната – пише Г. Димитров, – българското население в Новозагорска, Старозагорска и една част от Чирпанска околия най-много е пострадало… В Новозагорската околия изгорели 1900 къщи, 246 големи здания и училища, 35 църква и 3760 мъже, жени и деца избити.” Но територията на смъртта и страданията е по-широка. Пет дни убийци и грабители вилнеят в Ямбол, десетки българи са избити през есента в Хасково, масови са кланетата в Сопот, в Айтос, Карнобат потъва в кръв и пепелища към края на годината, вече след като руските войски са преодолели зимния Балкан. Повсеместни са масовите изнасилвания, често завършващи с убийство на жертвите; много от тях са поименно запомнени. Поради кървавия хаос в Южна България към освободените райони на север от Стара планина прииждат изнемощели и гладни хора. Руският военен кореспондент Василий Немирович-Данченко пише от Ловеч: „В града има много бежанци от другата страна на Балкана… Особено много деца, чиито бащи и майки са избити.”
„Елена бе взет с големи усилия; при напущане на града турците бяха запалили всички по-важни постройки… Турците бяха извършили големи зверства; всичко, що им бе попаднало, бе избито и обезобразено, голям брой жени бяха отвлекли със себе си.”
Скалски дава и красноречива картина, свързана с погромите в Североизточна България. (Само в Шумен са избити 485 българи, от които 360 – хора, дошли от околните села да търсят спасение…)
„На сутринта полкът ни зае Осман-Пазар (днес Омуртаг). Всред града имаше издигнати бесилки, на които се люлееха башибозушки трупове – екзекутирани от дошлите преди нас наши части. Бе се събрала голяма тълпа [българи] около обесените.”Във войната османски погроми се стоварват и върху редица селища, година по-рано окървавени и съсипани в Априлското въстание. Сред тях са Панагюрище, Бояджик (Ямболско), Медвен (родното село на Захарий Стоянов), с. Караатли (Черноконево, днес квартал на Димитровград), в което са избити над 250 души.
След войната мнозина издирват и записват сведения за зверствата на султанската войска и съпътстващата я сган. Запомнени са потресаващи факти, имена, списъци.Ето само няколко щрихи:
• В „Света Троица”, една от четирите нападнати църкви в Стара Загора, убитите оставали прави – вече нямало място, където телата да падат.
• Един селянин в Инджекьой (Новозагорско) успял да се захлупи под кош в къщата си и като гледал изнасилването на 14-годишното си момиче от четирима турци и слушал писъците му, се вдървил под коша и намерили го мъртъв.
•Не по-малко от 2000 деца и млади жени са отвлечени и само малко от тях по-късно били издирени и върнати.
•Апостол Дудев, 7-годишен и сестра му Марийка, 4-годишна, занесени в Цариград и потурчени. Екзархията ги избавила от ръцете на турците и изпратила в Стара Загора.
•Михалчо Петров, 11-годишен, майка му обиколила много места, за да го дири, и най-после го намерила в Бурса, обаче турците не й го дали.
•Слава Петрова, мома 18-годишна, надарена с особена красота, заведена неизвестно къде и неиздирена.
Отвличания има и в последните седмици на войната; руски отряди и български чети успяват да спасят много жертви, особено в Тракия и Родопите. Башибозушките зверства на места продължават и след изтеглянето на османската войска. Прапорщик Николай Кононович е воювал в 13-и Драгунски полк, разположен в Карнобат до сключването на мира, а после преместен в Бургас:
„През първата половина на април – спомня си той, – бе донесено на началника на Карнобатския отряд, че башибозуци и черкези на групи от по 10–15 души… в долината на Долна Камчия грабят мирните жители, насилват жените в селата.”
„Незабавно бе изпратен един взвод – продължава Кононович. – И наистина след три часа ние настигнахме 11 души на разстояние около 10–12 километра от Карнобат… Като ни видяха, те поискаха да се скрият. Ние ги заградихме и всички изсякохме и застреляхме. При тая схватка аз бях леко ранен от ятагана на един башибозук…”
Руски жестокости? През лятото на 1877 г. в английския печат се явяват твърдения за жестокости на руската армия над турското население. Източници на тези „новини” (подемани днес от отделни „правозащитници” у нас) са британският посланик в Цариград Лайярд и турското външно министерство. Тогава руските власти опровергават публикациите, същото прави и английският военен аташе полк. Фред Уелсли. Той лично заминава в Лондон, за да съобщи в правителството си какво е действителното положение.
Основни източници: Димитров, Г. Г. „Страданията на българите и Освобождението на България през 1877–78 год.” 1899 г., 2 изд. 2007; Генов Ц., ”Освободителната война 1877–1878”, С. 1978; Спомени на руските ветерани за Освободителната война 1877–1878. С., 1929.
„Българите и сами се разплащаха…“
Четата на Георги Пулевски (1817–1893) действа 2,5 месеца в Троянско, където почти всеки ден се бие с башибозушки групи или с редовна турска войска. Тя предпазва селищата, незаети от руските сили.
Около Котел с башибозука се сблъскват четите на Панайот Хитов и дядо Жельо. В Тракия с размах действа Петко Киряков (капитан Петко войвода, 1844–1900). Той, както и друг прославен войвода – Цеко Петков (1807–1871), се сражават с башибозушките банди, организирани от англичанина Сенклер.
Понякога отпорът против насилниците е стихиен. През 1929 г. руският ген. Золотухин пише в спомените си: „Разбира се, че за отплата на измрелите си жертви българите жестоко и сами се разплащаха с враговете, признавайки своите действия, своята разправа за напълно справедлива. Те никого не щадяха. И това вършеха не само мъжете, но и жените.” Той разказва как 20-ина българки хладнокръвно се справили с башибозушка банда в село недалеч от Пловдив. Те излъгали, че в селото не са останали мъже, после подмамили с ракия и храна нападателите, които се разположили в училището. А една от жените избягала в съседното село – на 18 км, където имало руски охранителен патрул.
„Руските конници – пише Золотухин – пристигнали точно на посочено място – в училището и намерили на двора шестима убити башибозуци с прерязани гърла, а други съвършено пияни блуждаели из разните дворища… Те даже не забелязали пристигналите руски конници и били всички избити.”
„Явно е, че през онова кърваво време в отбраната всички вземаха участие; има истински патриоти”, заключава руският ветеран.
Полк. Михаил Греков, командир на 30-и Донски полк, в спомените си от района на Шипка разказва епизод, който ясно говори за „воинските” нрави в османската армия и нейните спомагателни банди:
„Запътихме се към телеграфния стълб и с болка и ужас видяхме положените около него около осемнайсет отрязани руски глави, една от тях беше на есаула Бащанов… По-нагоре в котловината между скалите лежаха на голяма купчина обезобразените руски тела. Бедните герои, не стигаше ли, че са убити, но и телата им бяха ужасно обезобразени.“
В това варварство лично са се уверили няколко руски генерали; то е отразено от военните кореспонденти и от художниците, съпровождали в България освободителните войски.
