Най-сетне сръбският президент Александър Вучич реши, че трябва да отиде в Загреб. Хем да се види с колежката си Колинда Грабар-Китарович. За да се опита (поне!) да започне да разчупва ледовете между двете бивши югорепублики, хем да възстанови практиката на институционални срещи между Сърбия и Хърватия. Последната такава среща на подобно ниво бе през 2010 г., когато тогавашният държавен глава на Сърбия Борис Тадич отиде във Вуковар, едно от местата на тежките и жертвени сражения между сърби и хървати по време на разпада на някогашната СФРЮ. Осем години пауза са достатъчно дълъг срок, в който се случиха толкова неща, които, вместо да подобряват връзките между Загреб и Белград, още повече ги влошиха. До степен Вучич да се колебае дали все пак да не си остане в Белград, след като разбра, че хем в Хърватия ще го посрещнат с протести, хем в Сърбия най-близките му сътрудници го увещават да не пътува поради сериозна опасност за неговата сигурност.
Все пак сръбският президент се качи на самолета и отпътува. В Загреб го посрещнаха с цялата церемониалност на протокола, но и с протести, на които се виждаха и обидни за него плакати. Бил такъв по време на войните от началото на 90-те години, бил онакъв… Даже снимка му публикуваха от март 1995 г., когато младият тогава радикал и националист Вучич в Глина заяви, че „никога повече тук няма да стъпи усташки крак”.
Какво да се прави. В големия балкански пожар от началото на 90-те години на миналия век, когато Титовият девиз за СФРЮ „Братство и единство” отиде по дяволите, всеки е бил някакъв и някъде. И ако почнем да се взираме в историята, току-виж никога не сме се помирили. Затова и Колинда Грабар-Китарович предложи двамата с Вучич да не се връщат към миналото, а да гледат напред. Самият Вучич публично обеща да работи така, че да дойде времето Хърватия и Сърбия да имат двустранни отношения като Швеция и Норвегия. Пустият му скандинавски модел, всички искат да се мерят по него. Много работа ще трябва и много време вероятно ще мине, за да се превърнат Белград и Загреб от „любимите си неприятели”, които не могат да живеят един без друг, за да се помпат с популизма и национализма си – в едни нормални европейски държави. Които дълги години са живели заедно и които в един момент към историческите си несъгласия са прибавили и съвременната си непоносимост.
Хайде, да не стават като скандинавците, поне нека са като нормалните европейци.