„Издърпаха ли ни килимчето“ с пренасочване на македонските военнослужещи към турските военни училища и академии?
…Току пред сградата на македонския парламент, оттатък булеварда, в градинката, наречена „Жена борец”, са опънати две палатки. По тях са окачени картонени плакати с патриотични лозунги и призиви. Въртят се няколко човека, минувачите хвърлят по някой поглед и отминават. Картината е ясна – поредната проява на несъгласието на македонците името на държавата им да бъде променено, а и настояване договорът с България да не бъде изпълняван. Имат право на протест хората, държавата им се води като демократична и свободна, ама някак си хилав и безпомощен изглежда той, някак си безлюден…
Така ли? Да видите какво се случи, когато делегацията начело с българския президент Румен Радев влезе в сградата на парламента за среща с неговия председател Талат Джафери. Откъде ги намериха тези мощни тон колони, та като ги надуха, като почнаха да пускат една след друга едни патриотични песни, едни призиви, едно чудо… Песните ги знам от едно време, те бяха част от музикалното оформление и от иконографията на митингите на ВМРО–ДПМНЕ, пък и един от изпълнителите на записа – Войо Стояновски, бе по едно време депутат от партията в същото това събрание отсреща. Войо Стояновски, вече покойник, пее и за Македония, която той иска да е цяла – Вардар, Егея и Пирина заедно.
Без друга алтернатива
Нямаше съмнение, че демонстрацията на звукова мощ е предназначена както за гостите от България, така и за домакините вътре в сградата. Чуваше се, разбира се, колкото и дебели да са стените на парламентарната сграда в центъра на Скопие, вътре се чуваше. На някои от местните хора им стана неудобно, но какво да се прави… Пък аз си спомних за едно друго неудобство преди много години, когато в двора на манастира „Свети Панталеймон” на Водно над Скопие се провеждаше вечер на българската поезия. Беше лято, на първия ред на импровизираните трибуни седяха няколко министри от правителството на Любчо Георгиевски: Никола Клюсев – на отбраната, Димитър Димитров – на културата, който е баща на сегашния шеф на македонската дипломация Никола Димитров… Всичко вървеше лирично и поетично, докато точно в 21,00 ч от джамията на съседното село Горно Нерези не проехтя поредната молитва, предназначена за мюсюлманите в селото. И понеже беше лятно време, понеже бяхме на двора и понеже… абе, министрите започнаха да се споглеждат, да свиват рамене виновно и да гледат извинително към нас: Какво да се прави, това е реалността. И поезията беше безпомощна да надвие религиозните традиция и практика. Магнетофонният метален глас на ходжата по едно време приключи, поетичната вечер продължи, но вече не беше същото…
Такива спомени ме налегнаха в малкото време, докато бях в залата на срещата между Талат Джафери и Румен Радев на фона на патриотичните песни отсреща. Това обаче не попречи да стане един хубав диалог за това, как да се развият междупарламентарните връзки между Македония и България и колко важни са те за укрепването на общото доверие и за изпълнението на Договора между двете страни. Стана дума и за военното сътрудничество, и по-специално за военното образование. Един стар май приятел, генералът от резерва Илия Николовски, сега депутат от управляващата коалиция начело със СДСМ на Зоран Заев, пожела повече македонски младежи, пък и девойки да се обучават в българските средни и висши военни заведения. Генералът е последният, ако не се лъжа, военен аташе на някогашната СФРЮ в посолството й в София, има отлични контакти с български колеги, познава възможностите на българското военно образование. Сега е председател на Сдружението на пенсионерите в Македония, но никога не забравя старата си служба. Както се казва: Веднъж офицер – завинаги офицер. Както с президентите. Даже дочух, че български сдружения на офицери от резерва си контактуват активно с него, дори го очакват през май да се видят на неформална среща в Кюстендил…
Та генералът от резерва Илия Николовски помоли за повече информация за възможностите на българското военно образование което да се ползва от македонските младежи. Като имам предвид, че министър Красимир Каракачанов и неговата македонска колежка Радмила Шекеринска вече водиха разговори и постигнаха съгласие по тази тема, ми се стори, че генералът чука на отворена врата. Президентът Радев обаче погледна сериозно на това искане и обеща в срок от месец да му изпрати каталог с всички възможности, които българското военно образование предлага. Няма лошо! Колкото повече писти, по които да се движи българско-македонското сътрудничество в областта на отбраната, толкова по-добре, колкото повече македонци, избрали за свое бъдещо поприще армейската кариера, учат у нас, толкова по-силни ще стават връзките между хората от двете страни на границата. Толкова повече ще се увеличават и шансовете Македония да стане член на НАТО, където България вече е. Чист прагматизъм, нищо повече… Но пак ме налитат едни нелицеприятни спомени.
Имаше време, когато министерствата на отбраната на България и Македония се бяха уговорили да си сътрудничат в областта на военното образование. България още не беше член на НАТО, но много го искаше, а и имаше своите шансове, Македония – също. По този си път българското военно образование се развиваше по стандартите на Алианса. Докато в Македония въпреки шумната реклама това закъсняваше. Но старите наслоявания от времето на вече несъществуващата СФРЮ по отношение към България пречеха да се стигне до конкретни прояви в това отношение, до трайно сътрудничество.
Повратът според мен настъпи след конфликта през лятото на 2001 г. Тогава стана ясно, че македонската армия няма професионалния капацитет да се справи с кризата. Да не говорим за острите и за съжаление, излезли на публичен показ спорове кой трябва да се справя с бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО) – полицията или армията. Държавата им вървеше към своя разпад, а те спореха до изнемога кои са конституционните пълномощия на едните и на другите и в крайна сметка губеха обществен престиж и електорално доверие, макар че и министърът на вътрешните работи, и този на отбраната бяха от една партийна квота в правителството – тази на ВМРО–ДПМНЕ. Последиците бяха катастрофална загуба на парламентарните избори една година по-късно.
След края на конфликта едни от достойните офицери, полковник, изнесъл кризата и нейното представяне пред журналистите от цял свят, замина в София да се обучава във Военната академия „Г. С. Раковски”. Когато след няколко години се върна в Македония, с военната му кариера беше свършено. Пенсионираха го. Сега ръководи неправителствена фондация по проблемите на регионалната сигурност, върши си отлично работата, компетентно и умно, участва в ръководството на Сдружението на офицерите от запаса при генерал Николовски. Думата ми е, че колкото и двустранни договорености да постигнем в областта на обучението и военното образование, без гаранции, че в Македония българската диплома няма да е сертификат за ненадеждност а гаранция за сериозна подготовка по стандартите на НАТО, а значи и основа за добра военна кариера, нищо няма да стане. Колкото и някои хора в Македония да го искат.
Така се стигна до пренасочването на македонските офицери за повишаване на тяхното образование в турските военни училища и академии. Издърпаха ни килимчето изпод краката, както се казва грубо, но вярно. Но това решение бе резултат от подписването на Договора за стратегическо партньорство между Македония и Турция, какъвто Скопие има още със САЩ. Такъв Договор предложи на Румен Радев и македонският президент Георге Иванов на срещата между двамата онзи ден. Радев коректно заяви, че ще информира за тази идея българското правителство, то да обсъди и вземе решение по идеята. Но ако искате моето мнение по тази инициатива, ще се спра на нея следващия път.
