В зората на офицерското образование, когато се наливат истинските основи
Някога, преди да се изгради съвременната и модерна българска система за военно образование, едно от училищата, които били смятани за наистина перспективни и елитни, била Школата за запасни офицери в Княжево, край София.
През 1908 г. се обединяват две школи в Школа за запасни офицери. Седалището на новата школа е в тогавашното село Княжево (днес квартал на София), която е наричана още и Княжевско военно училище. Първи командир е генерал-майор Асен Константинов (1 октомври 1908–31 декември 1908).
Школата училище организира учения и стрелби, точно както е било това и във военното училище. Редът и дисциплината са били на същата висота и са били съблюдавани същите правила, като са действали и същите военни устави, правилници и разпоредби.
През лятото на 1935 г. школата провежда край Божурище и летен лагер, на който обучаемите трябва да придобият нови и специфични знания и умения във воденето на бой и тактика. Изкарана е цялата техника, школниците спят на палатки, грижат се сами за оборудване, охрана, организация и устройство на живота и службата си по време на своеобразното военно учение. Момчетата се подготвят предимно и специално за крепостна артилерия и за полска и планинска артилерия.
По това време войската има нужда от свежи кадри. Предстои световна война, в която България също ще вземе участие първо на страната на Германия, а след това и срещу нея. Затова са нужни подготвени хора, които да имат цивилни професии, но да имат и не просто военна подготовка, а да бъдат готови и да ръководят и командват военни подразделения в случай на война или при военни маневри, каквито са неизбежни в условията на нажежаваща се до бяло международна обстановка. 
Началници на школата в периода 1935–1936 г. са изявени военнослужещи, сред които са и Боян Урумов, и Константин Лукаш, но и много други.
Момчетата, освен че се учели да стрелят, се възпитавали като бъдещи офицери от Българската армия. Обучението им в ШЗО било не едно по-леко просто отбиване на редовната военна служба, но и процес на наистина задълбочено специализирано обучение.
По-късно същите тези момчета поемат командването на взводове, роти, полкове, дори застави. По време на войната някои от тях са на първата линия. Те взаимодействат с техни колеги от чужди армии, така всъщност се превръщат в едни истински военни посланици на страната ни.
Някои от офицерите, които са тип ДКВ (съкращение от „до края на войната“), пазят спомени и трофеи от приятелствата си и от съперничествата си с други офицери от приятелски и неприятелски армии.
По този начин Школата за запасни офицери в Княжевото дава своя ценен принос към подготовката, изграждането и формирането на качествени български военачалници, офицери, които поемат ръководството на войските на тактическо и дори на оперативно ниво. Една съществена част от тези офицери изнасят на плещите си огъня на Втората световна война и добавят нова бойна слава в биографията си и във военната история на армията и страната ни.
Полковник – „превратаджия“ оставя следа във военната история
Полковник Боян Урумов служи в Осемнайсети артилерийски полк, Двайсет и трети пехотен шипченски полк, адютант на Артилерийската инспекция. През 1928 г. е назначен за командир на отделение в Четвърти артилерийски полк, 1930–1932 г. учи във Военната академия. След завършването й е командир на отделение в Четвърти армейски артилерийски полк. Последователно е инспектор на класовете във Военното училище (1933 г.), в Щаба на армията (1933 г.), началник на отделение в Щаба на армията (1934), началник на ШЗО (1934.), началник на Учебния отдел в Щаба на армията (1935 г.). През 1934 г. става член на Военния съюз. На 18 октомври 1935 г. е уволнен от армията заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат.
На 17 септември 1944 г. полковник Урумов е назначен за командир на Четвърта българска армия, която през октомври 1944 г. заедно със съветските войски настъпва по направление Царево село и Кочани.
На 30 октомври 1944 г. е заменен от генерал Асен Сираков и е назначен за командир на Седма българска армия. От 1945 г. е началник на отдел „Доставки и поддръжка“. През периода 1951–1953 г. е сътрудник на Военноисторическия отдел на Генералния щаб на армията ни.
Генералът мъченик Константин Лукаш
Константин Лудвиг Лукаш е началник на ШЗО през 1935 г. Той достига до звание генерал-лейтенант, началник на Генералния щаб на Българската армия в периода 11 август 1941–11 май 1944 г.
Роден е на 16 септември 1890 г. в Пловдив. През 1909 г. завършва Военното училище в София, на 22 септември е произведен в чин подпоручик и назначен за командир на взвод в 21-ри пехотен полк. През 1940 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. На 11 август 1941 г. е назначен за началник на Щаба на войската, на който пост е до 11 май 1944 г., когато е назначен за главен инспектор на войската. На 13 септември 1944 г. излиза в запаса.
Осъден е на смърт от така наречения „народен съд“ и е разстрелян на 15 март 1945 г. Присъдата му е отменена с Решение №172 на Върховния съд на Република България от 1996 г.
