Рангел Златков, полковник от запаса, дълбоко свързан с вестника на българската армия, на който е отдал 40 години от живота си, минавайки през всички етапи – от репортер до главен редактор. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, доктор е на историческите науки. Автор е на 35 книги, научнопопулярни и научноизследователски филми и трудове, предимно в областта на историографията, журналистиката и публицистиката.
– Г-н Златков, Вие сте живата история на военния печат – вестници, списания, журнали, документални филми, радио- и телевизионна журналистика… Вече доста години не сте на оперативна военножурналистическа работа, но знаем, че тази област на родната култура и днес Ви е близка до сърцето. Четирийсет години сте журналист от в. „Народна армия“. Какво бихте споделили с нашите читатели по този въпрос?
– Благодаря за оценката. Наистина през моя живот не съм работил другаде освен в армейския всекидневник. Става дума за щатна работа. Гордея се с това, защото в. „Народна войска“ („Народна армия“) беше авторитетно, престижно, уважавано издание и заема достойно място в историята на националната журнали стика и публицистика.
Армейският всекидневник започна своето съществуване преди повече от 70 години. Ще ми позволиш да припомня кое-що. Изданието е създадено от неколцина военни и политически дейци: генерал-лейтeнант Благой Иванов, заместник министър на войната, Добри Тeрпешев, генерал-майор Петър Илиев, които за няколко часа убеждават вестникарите Стойне Кръстев и Милко Григоров (журналисти от в. „Отечествен фронт“) да направят началните успешни стъпки в тази насока. Дни след първия брой на две страници започват своя вдъхновен труд още Пантeлей Зарев, Иван Минчев, а по-късно Веселин Андреев, Петър Станчев, Кръстьо Кръстев, Иван Узунов… В брой първи намират място информации и коментари по актуални, злободневни въпроси от бурното политическо по това време всекидневие. Военната журналистика дълбоко уважава пионерите на този авторитетен за времето си всекидневник. В. „Народна войска“, както се нарича новият всекидневник, е първоучител на всички армейски издания и особено на фронтовите като в. „Фронтовак“ – всекидневник на бойното поле, орган на щаба на Първа българска армия с командир генерал-майор (тогава) Владимир Стойчев и негов помощник генерал-майор Щерю Атанасов.
Освен „Народна войска“ и „Фронтовак“ на полесражението се отпечатват повече от 200, наречени от мен в изследванията ми, окопни вестници, като: „Напред към Берлин“, „Свързочник“, „Тил и снабдяване“, „Танкист“, „Снайперист“… Специално искам да отбележа приноса за създаването на армейския печат по това време на Трайчо Доброславски – началник ВОС, военноосведомителна служба, както и на културния отдел към военното министерство, оглавяван от Георги Караславов. Но най-голям принос за създаването и развитието на окопните издания има т.нар. културна рота от 225 военнослужещи – писатели, журналисти, дописници, артисти, режисьори, певци, художници като Ламар, Георги Стаматов, Георги Попов – Джон, Павел Вежинов, Иван Мартинов, Рашо Шоселов, капитан Дако Даковски, Здравка Колева, Марий Ягодов, Радой Ралин, Михаил Лакатник, Йовко Киров… На фронта загинаха ярките творци Иван Хаджийски и Матвей Вълев – Босяка.
Специално внимание отделям на журналистическото фронтово издание в. „Часовой“ с редактори Димитър Чавдаров – Челкаш, и Ст. Ц. Даскалов.
След завършване на войната фронтовите писатели, художници, театрали, артисти сътвориха ярки творби. Убеден съм, че някои от произведенията им ще останат в родната класа.
– Вие най-дълго от всички военни журналисти, както стана дума по-горе, сте работили във в. „Народна армия“. Какви са поуките от това Ваше дълголетно пребиваване на ул. „Иван Вазов“ 12?
– Връщаш ме години назад. Споменът ми е приятен, защото пред мен са мащабните като издания страници, вдъхновените творци, допуснатите грешки и критики към нас и бързото ни излизане на правата улица. Какво му остава на човек, спомняйки си това, освен едно добронравно признание, една блага дума за наближаващия 90-те години човек, който се разнежва, ласкае. Но… страниците ми оживяват. Без никакви уговорки наричам пребиваването си в армейския ежедневник „професионална школа“. Изданието беше „на свободна практика“, т.е. разпространяваше се не само във военните поделения, но и сред гражданството. Тиражът му беше много голям и твърдя, че при консигнацията му твърде малко екземпляри ни се връщаха. Всички бройки се продаваха. Главната тема на вестника беше държавността, родният трибагреник, националният герб, България като държава. Военнопатриотичната тематика заемаше достойно място в творчеството на всеки журналист, факт, който се възприемаше от хилядите ни читатели с уважение. На тази тема подчинявахме почти всяка публикация, разбира се, като спазвахме стриктно изискванията на всеки жанр. Особено внимание обръщахме на възпитанието на младото поколение, вече постъпило в армейския боен строй. По деликатен и приемлив начин воювахме против някои недостатъци във възпитанието на младостта, която постъпваше в казармата, със слабостите от „цивилния живот”: липсата на другарство, кражбите, хулиганството, обидите и взаимните нападки, злепоставянията, тарикатлъкът, бягството от трудностите, липсата на отговорност към отделни негативни прояви, побоищата и др. В тази област вестникът беше непоколебим. Читателите – родители на войници, ни обсипваха с благодарствени писма, че „нашият син се промени неузнаваемо“. Лично аз съм за връщането на наборната служба.
– Бихте ли споменали някои имена, които израснаха при Вас и имат определени заслуги за обогатяване на тематиката и проблематиката на изданието.
– Ще говоря за утвърдени писатели и журналисти като Бончо Несторов, Веселин Андреев, Петър Станчев, Кръстьо Кръстев, Иван Узунов, Стефан Продев, Димитър Бозаков, Любомир Робертов, Новко Яворски, Найден Вълчев, Иван Милчев, Янко Владев, Чони Чонев, Милан Бонев, Величко Нешков, Генка Зидарова, Емилия Прохаскова, Иванка Менева, Здравка Колева…
Като споделям някои подробности, не искам да бъда разбран погрешно, че израстването на творците е само в бойна обстановка като Отечествената война 1944–1945. Далеч съм от тази мисъл. Но такава бе действителността и никой няма право да променя историята, каквито опити срещнах тук-там. Военният печат беше част от националния и не желая да ги деля и не ги деля. По мое време Българската народна армия беше многолюдна и си струва да се поучим от грижите тогава за армейския печат, в който се числяха петнайсетина вестника, списания, юбилейни листове…
– Колко военни министри лично познавате добре, към които сте имали уважително уважение и те към в. „Народна армия“?
– Чрез преки връзки познавам армейските генерали Петър Панчевски, Иван Михайлов и Добри Джуров. А да не говорим за по-ниски военни ръководители. Почтено от моя страна е да отбележа, че изключително важно е отношението на ведомствените началници към печатните издания. Със своето близко почтителство те окуражават военните журналисти. Това е безспорен факт. Без обаче да цензурират изданията.
– Във Вашата творческа биография има един кратък период, когато бяхте в кипежа на изключително за времето си международно събитие. Става дума за отразяването му на в. „Народна армия“. Имам предвид Чехословашките събития през 1968 г.
– Да, бях заедно с двата български полка – Харманлийския и Елховския, с командири полковниците Чавдаров и Генчев, по-късно станали генерали. Полкът на Чавдаров охраняваше летището в Прага –
Рузине, а на Генчев – това в Зволен, до Братислава. Преди години изразих своите впечатления в някои печатни издания. За политиката по навлизането на двата полка в Чехословакия ще се спра съвсем накратко и обобщено. Не желая да повтарям вече известните и оценени у нас и по света позиции. Щом имаше политическо решение в България, облечено в специална заповед на Министерството на народната отбрана, нямаше как да не бъде изпълнено нареждането. Който смята обратното, не е почтен човек. Българският воин е дисциплиниран и изпълнителен и за мен като военен човек беше изключително важно как той се проявяваше в братската славянска държава. С една дума, казвам: той беше хуманен, какъвто винаги и навсякъде се е проявявал. Първоначално във взаимоотношенията между чехи, словаци и българи имаше остри противоречия, дрязги, тежки обидни думи. След недълго време обаче нещата се успокоиха и започнаха проявите на приятелство особено сред младите хора. Младежите бързо намираха подходи едни към други. Нашите офицери, сержанти и войници към местното население се отнасяха приятелски, безкористно, почтително и благородно. За националния празник на България – Девети септември, полкът на Генчев бе посетен от групи младежи с подаръци. Нашите войници и командири помагаха на местните жители за прибиране на реколтата, селяните ги гощаваха, с една дума, създадоха се добри взаимоотношения… Не мога, нямам право обаче да не отбележа недоволството, неодобряването на нашето присъствие в държавата им. И то главно за начина, по който стана това. Населението приемаше помощта, но и открито изразяваше протестите си. Командирите и войниците усещаха недоволството и казано честно, избягваха да коментират щекотливата тема.
– Може ли да кажете още нещо за връзките на воините с местното население.
– Вече споменах. Потвърждавам, че и чехи, и словаци изразяваха своето крайно недоволство. Бяха дълбоко обидени, дори унизени. Пред мен изказаха позициите си група хора от Банска Бистрица. Един учител с усмивка ми рече: „Как ще реагирате вие, българите, ако наши войски по такъв начин нахлуят и се настанят край Черно море, например във Варна, където съм почивал десетина пъти и съм много доволен? А, какво ще кажете?“ Вместо мен отговори му неговият земляк и приятел. „Ами ще ни благословят с остри думи няколко пъти и толкоз!“ – и се засмя гръмогласно. С техните изречения давам отговор на въпроса ти.
– Но има и смърт… Загина младши сержант Николай Николов.
– Да, за голямо, много голямо съжаление. Съвсем правилно е твоето питане. Но Николов не загина от куршум, не беше убит. Така или иначе обаче, ние дадохме свидна жертва. Обидите на чехи и словаци се изразяваха не в убийства, те са цивилизован народ, славяни. Но обидата, горчивината им, бяха дълбоки, силни, буквално казано неизлечими. Аз лично познавам Алексадър Дубчек. Само преди около месец тогава направих разширено интервю с него, когато той водеше делегацията на Чехословакия за един партиен конгрес у нас. Публикувах разговора ни във в. „Народна армия“. В Прага, когато кацна самолетът с чехословашката делегация от Москва, където се водеха преговорите, ние, група офицери, я посрещнахме на летище Рузине. Дубчек ме позна и бях първият човек, с когото се ръкува. „Тука ли и по такъв повод трябваше отново да се срещнем?“, каза ми и ме прегърна. След около час полковник Димитър Найденов (след няколко месеца генерал-майор) с особена усмивка на завист ми каза: „Комай, другарят Дубчек се припозна, а?“ Естествено, леко го уязвих: „Другарю полковник Найденов, не четете вестник „Народна армия“. Сега разбрах, че не го четете. В него отпечатах пространно интервю с Дубчек за отношенията между Чехословакия и България, и по-конкретно за участието на българските студенти в Словашкото антифашистко въстание…“ Засмяхме се.
– Разбрахте ли, че се подготвя филм за Николай Николов?
– Да, прочетох го във в. „Българска армия“. Познавам режисьора, убеден съм, че ще сътвори силен художествен филм. Той няма да противопостави чехи и словаци на българи, убеден съм.
Пропуснах, а много исках да ти кажа обобщено думите и изреченията, които най-често чувах от всички мои събеседници чехи и словаци. Ето ги: „окупатори“, „нашественици“, „защо сте на наша територия, без някой да ви е поканил“, „кога ще напуснете земята ни“, „колкото по-бързо сторите това, толкова по-добре ще е и за вас, и за нас“, „нека ние сами да си решаваме вътрешните проблеми, а не с чужда намеса“, „дълбоко сме обидени“, „пражката пролет си е наше дело и не желаем други да ни дават акъл с военно присъствие“. С такива и други подобни оценки и определения обикновените хора се изразяваха със спокоен тон, без обиди и нападки, чисто и просто като беседа с наши офицери и войници.
Виждам, че отново питаш за Николай Николов. Ще ти кажа честно, че това красиво момче нямаше да загине, ако не бяхме в Чехословакия, и досега вероятно щеше да е жив и здрав, ако не беше събитието, за което разговаряме. Прав ли съм? Виждам, че споделяш моето мнение, благодаря. Но и ние днес нямаше да разговаряме с тъга в очите. Поне за мен е така! Но и нямахме право по онова време да не отразяваме присъствието ни там като журналисти от централния армейски вестник. В публикациите си доказахме, че българският войн и при тежки моменти е хуманен, доброжелателен, дисциплиниран, че умее да уважава другите народи и винаги намира начин да се сближава и съюзява с младите хора.
– Толкова за днес, г-н главен редактор.
– Благодаря за поканата. С интерес ще присъствам на страниците на централния вестник на армията, в който прекарах четири десетилетия. Върна ме назад, за което съм ти признателен. Поздрави на редакцията!
