През 1451 г. на османския престол се възкачва султан Мехмед II Фатих. Още през април 1453 г. започва залпът срещу столицата на загиваща Византия. Артилерийски обстрел засипва Константинопол. 150-хилядна османска армия обсажда града. 7000-те защитници се съпротивляват твърдо, но не могат да отблъснат многократно превъзхождащия ги противник.
На 29 май в уличните боеве загива и самият владетел – последният император на Византия – Константин XI Палеолог. Той е разпознат впоследствие по червените си ботуши. Това е само една част от символите, с които са разполагали византийските василевси. Само и единствено те са имали право да носят червени обувки, нещо, което в по-ново време си позволиха някои папи на западната – Католическа църква.
Примерът обаче е показателен, дори и самият посредник между Бог и човечеството – императорът, излиза по улиците на столицата си, за да защитава града на Богородица. Уви, съдбата е предопределена, загива и той, загиват и символите. Градът – един от символите на Византия го има, но вече не е столица, не е богохраним град, а се превръща в столица на исляма, за да бъде обруган допълнително, църквата на императорите е преобразувана в джамия. Императорът – вторият символ на Византия, също вече го няма. Патриархът е единственият символ, който остава и който е натоварен със задълженията да представлява християните в империята на династията на Осман.
Всичко това се случва именно на 29 май 1453 г., около 13,00 ч по обяд. Тогава загива една идея, една мисия, едно светоусещане. Дълго след това Православието го има, но е катакомбно, тайно, потиснато, изолирано, угнетено.
Завоевателите плячкосват града. През 1460 г. е покорено и Пелопонеското деспотство, а три години по-късно – и Трапезундската империя. Така византийската държавност загива. Много живеещи във Византия бягат в съседните страни и Италия, а престолонаследниците се спасяват в Русия.
Днес именно това е причината Русия и руското самодържавие да се приемат за „Византия след Византия“, тоест – за преки наследници на държавността от Босфора, но това е твърде фриволно и напълно канонически нереализуемо.
Опитите години по-късно да се представя всичко византийско за манипулативно и лъжовно са всъщност опитите на османска Турция да неглижира постиженията на Византия и в духовната сфера, и в изкуството, а и в политиката.
„Мръсен византиец“ става обидно понятие, но в него всъщност е натъпкан един негативен контекст, който няма нищо общо с действителността. Това да водиш успешна политика, макар и с манипулации в продължение на 1123 години, не е проява на „мръсен византиец“. Това да славиш Бога по правилния – православния начин, също не е проява на „мръсен византиец“. А произведенията на изкуството, които и днес удивляват света, не могат да са дело на „мръсен византиец“, защото за това се искат талант, определен тип мислене, образование, мисия и промисъл.
Опитите на византийския император Йоан V Палеолог да сключи съюз със съседните владетели на България и Сърбия среща недоверие. Императорът се опитва да привлече и помощта на държавите от Западна Европа. Това е първият византийски император, който пътува из кралските дворове в Европа, за да издейства помощ за страната си. Жив византийски император отива на крака в Европа. Това е нещо нечувано за онези години. Хората се събирали, за да го видят, защото той е бил смятан за полубожество. И същото това полубожество се сражава години по-късно по улиците на богохранимия Константинопол.
Героичната смърт на Константин XI Палеолог като последен „божествен“ военачалник е смърт всъщност на една мисия, която от мисия прераства в промисъл.
