Близо четвърт век дели изтеглянето на съветския контингент от Афганистан от руската военна намеса в сирийския конфликт. През септември 2015 г. постсъветска Русия за пръв път се реши да изпрати с бойна задача свой военен контингент в държава извън бившия СССР (ако не броим мимолетното завземане на летището в Прищина през 1999 г., което по-скоро показа слабостта на руснаците). Мотивацията за тази стъпка бе както вътрешнополитическа – укрепналата мощ и самочувствие на Руската федерация, така и геополитическа – след като западна военна интервенция свали либийския лидер Кадафи през 2011 г., Москва се опасяваше от повторение на либийския сценарий в Сирия. А в Дамаск управляваше президентът Асад – единственият останал геополитически клиент на Русия в Близкия изток. Така че първа цел на руската намеса в Сирия бе да предотврати свалянето на Асад от власт. На второ място Москва целеше да се превърне в незаобиколим фактор в решаването на сирийската криза и да преговаря на равна нога със световния лидер САЩ за бъдещето на арабската държава. А успоредно с това и да излезе от изолацията и санкционния режим, в който попадна след анексията на Крим през 2014 г.
Във вътрешнополитически план президентът Путин се нуждаеше от международна победа, която да утвърди статута на Русия като велика сила и да сплоти нейните граждани около Кремъл. Заслужава внимание и тезата, че през 2015 г. Москва се опасява от прекомерното засилване на „Ислямска държава“ и попълването на нейните редици с руснаци и рускоговорещи граждани на бивши съветски републики, които впоследствие могат да се върнат в родината и да дестабилизират проблемни руски райони като Северен Кавказ. Още в самото начало руската кампания в Сирия започва с едно голямо геополитическо и имиджово предимство – Русия е единствената чужда държава, чието участие в конфликта е легитимирано чрез покана от правителството на Асад – макар и диктатор, той е законната власт в изстрадалата от войната страна. Иранците също действат в Сирия с одобрението на официален Дамаск, но за разлика от Русия не желаят да се афишират, защото и без това са на мушката на САЩ и на сунитските арабски монархии. През цялото време на своята сирийска кампания Москва се стреми да опрости картината на конфликта – от една страна, е правителството на Асад, а от друга – безброй въоръжени групировки, етикирани като „терористи“. За Русия умерена сирийска опозиция не съществува, всички са екстремисти.
Това е обосновката, с която руската авиация започва да удря бунтовническите групировки в Западна Сирия, които застрашават най-пряко режима на Асад и дори столицата Дамаск. Първоначално Москва изпраща в Сирия 33 самолета и 17 хеликоптера, по-късно към тях се присъединяват още 8 самолета. Тази групировка не изглежда внушителна военна сила – американците и водената от тях коалиция нанасят удари в Сирия с много повече бойна техника.
Но възможностите на днешна Русия са несъпоставими с тези на бившия СССР, нито пък с американските. Руският брутен вътрешен продукт е над 12 пъти по-малък от този на САЩ, а по отношение на военния бюджет руснаците изостават от световния лидер близо десетократно. Затова Русия трябва да бъде, и наистина е много внимателна, когато планира международна експанзия. По време на Студената война десетилетия наред военни и цивилни анализатори във Вашингтон и Москва се занимават с разработване на т.нар. голяма стратегия – план за оптимално съчетаване на целите и ресурсите на страната с оглед постигане на нейните геополитически цели. Руската голяма стратегия от второто десетилетие на 21 век е съобразена с ограничените ресурси на страната и с целта тя да остане в групата на великите сили и да бъде решаващ фактор в постсъветското пространство и в поне още 1–2 региона на света. Подобно на така модерните в наше време нискобюджетни авиокомпании, които съкращават максимално разходите за персонал, кетъринг на борда и превоз на багаж, запазвайки резултата – превоз на пътниците между две летища, Москва също следва нискобюджетна стратегия. На сирийския терен това означава добре премерени немного на брой, но ефектни удари на авиацията, които да подпомогнат настъплението на терена на сирийските войски и техните ирански съюзници. През цялата кампания руските военни самолети в Сирия никога не са били повече от 50, а хеликоптерите – до 40.
Към авиацията се добавят и 3000 бойци от специалните части, но половината от тях пазят базата Хмеймим. След завземането на Палмира и Алепо Москва праща в Сирия и малобройни групи за разминиране и части на военната полиция. Отделно от това в арабската държава се сражават и руски бойци от частни военни компании, но те едва ли надхвърлят 2000 души. Към днешна дата може да се каже, че руската намеса действително променя решително баланса на силите в Сирия. Към лятото на 2015 г. войските на Асад са в критично положение и контролират не повече от четвърт от територията на страната (макар да става дума за най-населената част). Ударите на руската авиация са война на втория срещу третия свят – бунтовниците в Сирия не разполагат с авиация и нямат почти никакви шансове да противодействат на бомбардировките.
Същевременно Москва използва предимно по-стари модели самолети, има проблеми с логистиката, а придвижването на самолетоносача „Адмирал Кузнецов“ към сирийския бряг предизвиква по-скоро присмех, отколкото страх. По-малко от 5% от руските удари в Сирия са нанесени с бомби и ракети с прецизно насочване. Това обяснява и големия брой съпътстващи цивилни жертви, заради които Москва търпи критики от международната общност. Същевременно обаче Русия показва, че разполага и с оръжия с прецизно компютърно насочване и възможност да ги изстрелва от различни платформи – да припомним например ударите с крилати ракети, изстрелвани от кораби, разположени в Каспийско море, както и от подводници и стратегически бомбардировачи.
Военните наблюдатели отбелязват и масираното използване на дронове от руския контингент, но те служат само за разузнаване и оценка на резултатите от ударите, а не за унищожаване на противникови цели. В това отношение американците и израелците са много по-напред от Русия. Русия съумява да постигне добра координация между своята военна и политическа стратегия в Сирия. Москва е водач на една хлабава коалиция между сирийския режим, Иран, „Хизбула“ и различни проирански шиитски милиции, но никога не успява да контролира напълно съюзниците си. Въпреки това лидерството на Русия е признато от всички, дори и от Иран, който вероятно е похарчил много повече средства в сирийската война, отколкото Москва. Още по-важно е, че руснаците успяват да респектират и другите регионални сили, които подкрепят групировки, враждебни на Асад. Няколко месеца след като сваля руския самолет през ноември 2015 г., Турция осъзнава, че няма ресурс да се конфронтира открито с Москва и тръгва към помирение.
Саудитска Арабия също е обезкуражена за съдбата на своите сирийски протежета и през октомври 2017 г. лично кралят на страната посещава Москва. Разбира се, в отношенията на Русия и с Турция, и със Саудитска Арабия има много по-широк контекст, който отива отвъд сирийската криза и прави възможно намирането на точки на сближение. В крайна сметка Русия успява да постигне повечето от целите си в Сирия – Асад твърдо остава на власт, „Ислямска държава“ е разгромена с общи усилия., Москва се утвърждава като регионална сила в Близкия изток. Пробив по отношение на санкциите срещу Москва обаче няма, а балансът между ограничените ресурси и високите цели ще продължи да бъде голямо изпитание за Русия.
