– Професор Павлов, какъв е днешният прочит на националния празник Трети март?
– Не бива да се политизира Трети март. Голям противник съм и смятам за абсурд в 2018 г.да влизаме в примитивни схеми като русофилия и русофобия. Обективният поглед върху нещата показва, че на 19 феврури, или на 3 март по нов, стил България се връща на картата на света след 500 години отсъствие. И това е най-важното от всичко. Не бива и да забравяме, че Трети март и Санстефанският мир, независимо че той не е приложен и че има предварителен характер, е нашата национална доктрина. Или поне сърцевината й във войните за националното ни обединение. Нашите деди се бореха за целокупна България. Българските общини от Македония пишеха адреси до Великите сили да влязат в Княжество България, както и Ниш, Пирот и други места, които забравяме, че са част от България, а също – и за Северна Добруджа. Иначе Санстефанският мир също не покрива изцяло българската национална кауза, тъй като Северна Добруджа беше дадена на Румъния, без някой да пита местните хора като сделка–замяна между Русия и Румъния срещу Бесарабия. А на Берлинския конгрес Австрия даде на Белград Враня и Пирот, които трябваше да са в България, за да гарантира жп линиите си. Пропускаме тези неща, а възрожденците ни, дори Каравелов, който се застъпва за приятелство със Сърбия, да не говорим за Раковски и Левски, не дават дума да се изрече за загуба на български земи. И да не забравяме, че на Трети март свобода получиха само част от българите, не го казвам като самосъжаление. България беше разкъсана на части.
– Робуваме ли на исторически клишета?
– Да, да се освободим от елементарните нагласи, че Русия идва като освободителка у нас само с хуманни чувства. А тя си следва геополитическите интереси. Но да не забравяме и руските доброволци, хора като Юлия Вревская, които проявяват солидарност и се включват във войната. Още Софроний Врачански, а после и други след него са забелязали, че единствената от Великите сили, която може да приложи военно решение на Балканите, от което да получим свобода, е Русия. И Раковски, и Левски са имали проблеми с Русия, но не са я изключвали като съюзник, като са държали на суверенната воля на България, на равноправното, доколкото е възможно, участие в отвоюването на свободата ни. Затова, без да отричаме решаващата роля на руската армия, на командването й и на дипломацията, да не забравяме сериозното българско участие в тази война. Както опълчението, така и доброволните отряди в Северна Добруджа и народните горски чети, водени от старите войводи, доброволните народни милиции от по няколкостотин до хиляда души с трофейно турско оръжие – в Габрово, Севлиево, Стара Загора, Казанлък. Отрядите им гарантират мира в тези райони, гонят башибозушки банди. Така че българското участие е не-по-малко от около 25 000–30 000 души. А самата руска армия налага ограничения на това участие в опълчението и не приема всички желаещи да се сражават. Но ахилесовата пета на армията е снабдяването и в тази логистика българските общини имат сериозна роля.
В разузнаването руснаците също получават помощ от нас. Група, начело с Григор Начович към руското командване помага да се премине Балканът. То помага и при преминаването при операцията по освобождаването на София. Дори Дядо Петко Р. Слвейков се включва, за да не загинат руснаците сред планинските снегове. Самият Гурко казва, че без помощта на местните българи не е могло да се премине Балканът. Свободата не ни е дадена даром, макар и с решителното участие на Русия. От друга страна, да не допускаме политизация в стил „двоен освободител”, която не помага да се оцени значението на самата освободителна война 1877–1878 г. като явление. А не бива да забравяме, че цар Александър Втори е и един реформатор, модерно мислещ човек, който обаче не вижда бъдещето на България освен като държава в руската орбита. С тази война той показва на света, че „тюрмата на народите” може да носи и свобода. Има и такъв пропаганден момент, но основно Русия се води от интереса си да върне присъствието си в Черно море и да даде реванш заради резултатите от Кримската война. Но са крайности пък определения, че Трети март е срамна дата, дори от колеги историци.
– По какво ще работи Консултативният обществен комитет за българите в чужбина при вицепрезидента Илиана Йотова, на който сте член?
– Идеята е да се подкрепи президентската институция в работата със сънародниците ни зад граница с опита на науката, дипломацията и гражданския сектор. И се радвам на широкия подход, който прилага г-жа Йотова. Аз съм заклет безпартиен, макар и свързан с десните идеи, но участвам в Съвета като в гражданска институция безвъзмездно, а той сега се конструира. Но и от опита ми на шеф на Агенцията за българите в чужбина, а после и при ръководството на Борис Вангелов в група с акад. Георги Марков, акад. Гюзелев и др. дадохме становище, че гагаузите са българи; че българите в Албания, християни или мюсюлмани, също са българи. И е добре политиката да търси гласа на експертите, на науката. Трябвя да се знае и че никога не сме признавали македонски език, а е ясно, че това е една норма на българския. И че никой не ни задължава да го признаваме. Нека като търсим работна ръка от чужбина, да я търсим първо при нашите общности. Те имат и връзките с България, много вече са се дипломирали тук, пътуват, а живеят и у нас. А президентската институция може да подпомогне сближаването с българските исторически общности. Те преди всичко се нуждаят от подкрепа, защита, внимание, от легитимиране пред чуждите държави, не толкова от пари или помощи. – Какво очаквате от комисията, свързана с историята, според действащия отскоро договор с Македония?
– Освен да отстоява историческата истина, няма какво друго да направи тази двустранна комисия. Смятам, че няма заплаха в създаването й, както твърдят някои наблюдатели. Защото не виждам в нещо да отстъпваме. Тя е и един елегантен начин да разговаряме, тъй като между нашите учени и т.нар. македонска историческа наука няма такъв разговор или често той прераства в самоцелно говорене. Все пак се надявам от македонска страна да бъдат включени не пропагандни автори, а повече хора от младото поколение. И най-вече в Македония да се получи климат на свобода на словото, защото много колеги споделят мнението си в разговори, но не и публично. А македонизмът е своеобразна черна магия, нещо дълбоко сбъркано. На цели поколения им бяха „промивани мозъците”, че България е враг и беше внушавано чувство на всеобхватен негативизъм към нас. Но от демократичните промени насам все пак има голям напредък. Защото хората с български паспорти или завършилите у нас имат друго мислене. Затова не смятам, че сънародниците ни от Македония искат български паспорт непременно от меркантилни подбуди. Когато започваше този процес, България не беше в ЕС. А идваха за български паспорт хора в Агенцията, потомци на стари комити, лежали по лагерите, изстрадали българската си принадлежност. А поради политически и на администрацията грешки забавяме този процес, чакаше се с години за български паспорт. Но това не обезсърчава и над 100 000 души вече са направили избора да са българи в Македония. Но и не бива да се правят компромиси с историята. Затова от комисията очаквам един нормален разговор, който да изясни нещата и елементът на пропаганда постепенно да отиде в небитието. Аз лично се опитвам да популяризирам историята ни, колкото ми стигат силите. И е крайно време някои неща да бъдат наречени с истинските им имена. Патриотичното ни чувство се засилва и травмите от тоталитарното минало се стопяват. Аз като историк винаги съм имал пиетет към армията и мисля, че превъоръжаването й трябва да се направи на всяка цена заради света, в който живеем. А защо да не произвеждаме някой ден и бойни самолети в партньорство с Корея например…
