доц.д-р инж. Георги Маринов
Решението за формиране на Българското опълчение било взето на 13.ХI.1876 г. на съвещание, в което участвали военният министър Дмитрий Милютин, великият княз Николай Николаевич (брат на императора) и император Александър II. Първоначалната идея била да се създаде една гвардейска част от доброволци към щаба на Главното командване под наименованието „Пеши конвой при главнокомандуващия”. Нейна задача била да поддържа реда в освободените български земи. Олимпий Панов обаче настоявал българските доброволци да бъдат организирани на общо основание във войскови единици и под командването на български и руски офицери да изпълняват всички задачи, които се поставяли и на руските части. Това мнение, както показват фактите, се възприело от руския генерален щаб. За командир на Опълчението бил назначен генерал Столетов.
Първоначалното ядро от около 700 опълченци (по-голямата част от които са били в състава на руско-българската бригада) било формирано в Кишинев с наименованието „Пеши конвой на главнокомандващия великия княз Николай Николаевич”. Това ядро се разраснало след преместването на лагера край румънския град Плоещ, където били формирани общо 12 дружини (две бригади по 6 дружини).
Въоръжаването на българското опълчение, от една страна, било въпрос на престиж на тези, по чиято идея то е формирано, а от друга страна – важна предпоставка за създаване на една боеспособна войскова единица. Важно значение в това отношение имала дейността на големия славянофил Иван Сергеевич Аксаков, който от името на Славянските комитети организирал събирането на значителни волни пожертвования от частни лица от Русия и чужбина. Проявявайки прозорливост за хода на зреещия конфликт между Русия и Турция, още на 15 юли 1876 г. Московският славянски благотворителен комитет открил
Подписка за събиране на средства
Още в началото на есента на 1876 г. било решено да се поръча оръжие от Германия, с което да се въоръжат българите доброволци от състава на руско-българската бригада в Сърбия (които по-късно станали ядрото на Българското опълчение). За целта единствено било възможно използването на средствата, събрани от Московския славянски комитет, тъй като Петербургският комитет намалил значително средствата си за България. За договаряне на доставката в Германия бил изпратен полковник Ситенко, който сключил сделка с фирмената къща на Адолф Лист в Лайпциг. Предвидено било да се закупят 20 000 пушки система „Шаспо”, обр. 1866 г., шест милиона патрони за тях и две артилерийски батареи (12 круповски оръдия).
Закупуването и изнасянето на оръжието и мунициите от Германия не могло да стане без разрешение на правителството. Ето защо паралелно с преговорите за доставка на оръжието били изработени и условията на договор с германското правителство.
Един въпрос, който непрекъснато стои на вниманието на изследователите – защо пушките „Шаспо” привлекли вниманието на славянските комитети?
Фактите доказват, че за руското военно командване не било проблем осигуряването на 6–7 хил. пушки от тези, които били на въоръжение в руската армия. Кой и с какви средства ще извърши снабдяването с оръжие – бил въпрос на престиж за Славянските комитети, които събирали доброволни дарения за една справедлива кауза. Ангажирането на по-широки обществени слоеве в предстоящия военен конфликт съвсем не било за пренебрегване от страна на Русия, която по това време търсила необходимата дипломатическа подкрепа за войната.
Проблемът имал и икономическа страна. Пушките „Шаспо”, обр. 1866 г. били предложени от Германия на една сравнително изгодна цена. По това време те не били необходими на Германската армия, тъй като останали като трофей от Френско-пруската война от 1870–1871 г. В тази война френската иглена пушка „Шаспо” с калибър 11 мм показала своето превъзходство над германската иглена пушка „Дрейзе” с калибър 15,4 мм.
През време на войната прусите забелязали, че техните войници получавали жестоки наранявания и разкъсвания, свързани с широк раневи канал и натрошени кости. Те решили, че французите използвали експанзивни или разривни куршуми, които по това време били забранени с Петроградската конвенция от 1868 г. По-късно обаче било установено, че леките и с по-малък калибър куршуми на „Шаспо” (24,5 г) летели на границата на устойчивостта на полета и вследствие на мекото олово, от които са изработени, бързо се разплесквали, отдавайки по-голяма част от кинетичната си енергия за поразяване на живия организъм. В сравнение с германската пушка френската „Шаспо” притежавала значително по-големи далекобойност и скорострелност, както и по-висока техничка надеждност. По-малкият калибър позволявал на войниците да носят в себе си по-голямо количество патрони. Тези качества на „Шаспо” бързо спечелили признанието на оръжейните специалисти.
Пушката „Шаспо” извоювала добро име и през време на поредицата европейски конфликти, доказали предимствата на заднопълнещите се оръжия. Неслучайно в своето възвание към опълченците един добър военен специалист като известния капитан Райчо Николов пише „Мигар пак сега няма да до(й)дите в Плоещ да се обръжите (въоръжите, б.а.) с хубавото иглянско оръжие и юнашки да тръгнем напред с нашите по-стари братя….”. На 31 май 1877 г. в писмо до своята съпруга Драган Цанков пише „Българската войска е достигнала досега около 4 хил. души, които са добре облечени, добре обръжени и добре хранени”. Това било показател, че в качеството на пушките „Шаспо” никой не се съмнявал.
Общото количество на закупените оръжия от Московския славянски комитет за нуждите на Българското опълчение било 20 000 пушки система „Шаспо”, обр. 1866 г., шест милиона патрони за тях и 12 бр. 4,5-дюймови круповски оръдия (две артилерийски батареи).
За да се усвои по-бързо пушката „Шаспо”, било издадено „Описание на главните части на винтовката иглянка, разглобяване, сглобяване, почистване, пълнене и наставление за стрелбата”. В него подробно било записано устройството на пушката, разглобяването при силно замърсяване и при необходимост от замяна на възпламеняващата игла. Описани са били начините за използване на мерните прибори на разстояния от 300 до 1400 крачки.
С пушки „Шаспо” били въоръжени и подразделенията от руската армия, които били включени в състава на Българското опълчение. Със специално писмо до техните командири командирът на Опълчението заповядал да се сдаде тяхното щатно оръжие (пушките „Крнка”), като на тяхно място ще им се даде друго оръжие.
Съкратеният курс на обучение не попречил на българските доброволци успешно да овладеят оръжието и военните порядки. Проведените стрелби показали, че опълченците могли да поразяват 80–92 % от целите, разположени на разстояние 200 крачки. Това предизвикало възхищението на командирите, които често давали награди (чаша вино или ракия) на своите подчинени. На занятията се обръщало внимание и на щиковия удар. Все още руските командири робували на девиза „пуля–дурак, щик–молодец”.
Българските опълченци проявявали големи грижи към зачисленото им оръжие. След провеждане на занятия първата им грижа била да почистят пушките. „Трябва да кажа – пише Кисов, – че опълченците обичаха и галеха своите пушки, при всичко че те понякога във време на стрелбата показваха своя не съвсем добър нрав”.
Най-чести дефекти се получавали след интензивна стрелба. На много пушки иглите се чупели, а на други затворите не могли да се уплътняват надеждно. Имало нещастни случаи при презареждане на оръжието. Това се дължало не само поради конструктивните недостатъци на това вече морално остаряло оръжие, но и от липсата на достатъчно опит и техническа грамотност при боравене с пушките.
Грижата за стрелковата подготовка на опълченците не останала незабелязана от руското военно командване. Самият император Александър II бил впечатлен от стрелковите умения на българските опълченци при неговата инспекция в г. Кишинев.
Отчитайки недостатъците на иглените пушки „Шаспо”, командването предприело сериозни мерки за снабдяване с допълнителни резервни части. В една ведомост от 22 май 1877 г. се вижда, че на този ден 6-те опълченски дружини получили от склада 791 пушки, 807 паласки, 1086 отвертки, 588 пружини, 1096 ударни игли и 33501 патрона в 5583 кутии (по 6 бр. в кутия). Анализирайки тези цифри, следва да се отбележи, че в дружините бил създаден достатъчен запас от резервни части (по около 20–30 ударни пружини, 40 възпламеняващи игли и по около 50 отвертки).
Различни били схващанията по отношение на подвижните запаси от патрони. В един рапорт от 27 май 1877 г. командирът на Опълчението ген. Столетов поискал от началника на артилерията на действащата войска по 160 патрона за всяка пушка. В полето на документа, началникът на артилерията записал, че оценява като достатъчни по 120 патрона на пушка. За съжаление, ген. Столетов се оказал прав. Известно е, че в хода на отбранителните бойни действия на вр. Св. Никола патроните не достигнали. За сравнение трябва да се отбележи, че в боевете край Плевен турското командване осигурило по 200 патрона на пушка.
След успешното завършване на подготовката Българското опълчение в състав 6 дружини напуснало Плоещ, като оставило в складовете 6 хил. пушки „Шаспо”, 1 080 000 патрона, 600 карабини и 600 драгунски шашки. На 6 юни 1877 г. тези оръжия били доставени в гр. Слатина за нуждите на новите 6 дружини.
Българското опълчение извършило усилен преход в състава на Предния отряд, участвало в защитата на прохода Шипка и в разгрома на турската армия при Шипка–Шейново. Добре въоръжено и с изключително висок морален дух, Българското опълчение се превърнало в сериозна бойна единица. В ожесточените боеве при Стара Загора опълченците показали, че тяхната подготовка в Плоещ била изключително ефективна. В най-драматичните моменти от сраженията те успешно прилагали щиковата атака, която била оценявана високо от командването. Това дало повод с полева записка от 22 юни 1877 г. до началника на предния отряд отличилите се опълченци да бъдат предложени за награда. На 31 юли 1877 г. ген. Гурко в своя заповед се обръща към българските опълченци „Вие сте ядро на бъдещата Българска армия.Ще минат години и тази бъдеща Българска армия с гордост ще каже – ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”.
Безспорно е, че най-драматични моменти Опълчението преживяло през време на Шипченските боеве – август 1877 г. Планинският климат поднесъл своите изненади на самоотвержените защитници на шипченския проход. Нощната влага и честите планински валежи овлажнявали хартиените патрони на пушките „Шаспо”. По този повод редица командири отправяли тревожни донесения. Така например на 1 август 1877 г. командирът на III опълченска дружина щабс-капитан Стессел докладвал, че вследствие на дъждовете две трети от патроните станали съвсем негодни. Останалите дори и ненамокрени, патроните били покрити със сяра и това показало, че преди доставката те са били изсушавани. Подобен доклад изпратил и командирът на IV дружина подполковник Редкин, който заявил, че повече от две трети от патроните били намокрени от последните двудневни дъждове и те били абсолютно неизползваеми.
Много проблеми възникнали при използването на патроните поради все още малкия боен опит на опълченците. При първите сражения на Шипка опълченците складирали пълните сандъци около пътеките. Така те се превръщали в лесна мишена за турската артилерия. В бойната хроника на 36-и Орловски пехотен полк от 11 август 1877 г. било отбелязано, че при ожесточените сражения около обяд на същия ден възникнал остър недостиг на патрони. Точният огън на турските стрелци не позволявал донасянето на патрони от дълбочина на позициите. Виковете на опълченците „патрони”, разкривали трагичното положение на позициите
и това давало повод на турците да увеличат интензивността на огъня. Хитри тактически ходове обаче не позволили да възникне срив в отбраната.
По-късно, през време на августовските горещини, се появили нови усложнения. Високите температури и честата стрелба довели до влошаване на уплътнението на затвора на пушките „Шаспо”, до бързото чупене на техните игли и др. Един от ранените опълченци пише „Какво да правя с тая пушка „Шаспо”. Гледам отпреде си, врагът добре стои, хем и близо, тъкмо да го уцеля, цак, цак – не хваща, искам да извадя патрона, да поставя нов – не влиза, извадих го насила – друг не влиза. Какво сега да правя?”. Опълченецът успял да се снабди с трофейна пушка и тръгва с думите „Сега да видим ще стоиш ли насреща ми, аго, да ме мериш!”.
С. И. Кисов пише за пушките „Шаспо” „те можеха да служат само за ръкопашен бой”. В същия дух Атанас Бендерев отбелязва в своите спомени, че „пушката „Шаспо” лесно се разваляше и нейните мукавяни отвлъгващи патрони въобще работа не вършат”.
Още през време на Шипченските боеве станало ясно, че пушките „Шаспо” не били подходящо оръжие за нашите опълченци. Към този момент те вече били морално остарели, технически ненадеждни и не отговаряли на съвременните за това време схващания за водене на бойните действия. В своя рапорт от 24 август 1877 г. командирът на 4-та опълченска дружина майор Редкин пише, че в боевете в периода 9–20 август пушките „Шаспо” се оказали съвършено негодни за употреба. Една от причините била високата интензивност на стрелбата, при която възниквали чести засечки. В друг рапорт майор Редкин заявил необходимост от увеличаване на запаса от патрони за една пушка от 100 на 500. В мотивите си той отбелязал, че при сраженията си бойците стреляли интензивно, без да държат сметка за изстреляните патрони и без да разбират важността на икономичното им изразходване.
Отчитайки проблемите на пушките „Шаспо” и в отговор на постъпките за превъоръжаване на опълченските дружини началникът на артилерийските паркове на действащата армия предприел мерки за снабдяване на Опълчението с пушки „Крнка”. Процесът на превъоръжаване обаче се забавил. В резултат на това вторият ешелон на Опълчението останал въоръжен с пушките „Шаспо”. Част от тях не били в недобро техническо състояние. На 30 октомври 1877 г. командирът на 9-а дружина подполковник Лвов отправил рапорт до командира на 2-ра опълченска бригада с искане да му се предоставят средства за ремонт на пушките „Шаспо”.
След подписването на Санстефанския мирен договор започнал процес на превъоръжаване. Част от пушките „Шаспо” били бракувани, а друга част били запазени, като по-късно били подложени на преработка като ловни пушки.
Днес тази пушки са рядкост в музейните експозиции и будят чувство на гордост и преклонение пред подвига на нашите предшественици.
