На 5 май се навършват 70 години от създаването на футболен клуб ЦСКА чрез обединението на ЦДВ и „Септември”. По повод на тази годишнина разказваме за някои славни футболисти на армейския тим. Един от тях е Христо Андонов (Итко). Роден е на 26 януари 1932 г. в Пловдив. В „А” група има записани над 250 мача, 96 от тях с фланелката на ЦСКА. В 3 срещи е пазил на „А” националния ни отбор, а в 26 – в „Б” националния. С ЦСКА има спечелени 9 шампионски титли и 5 национални купи. От 1955 до 1980 г. е офицер от Българската армия. Починал на 27 декември 2011 г.
Препечатваме интервю с Христо Андонов, публикувано във в. „Българска армия” в броя от 21 януари 1997 г., озаглавено „Надявам се ФК ЦСКА да постигне по-големи успехи от тези, които имаше преди години”.
– Господин Андонов, как започна вратарската ви кариера?
– Това стана съвсем случайно. Бях 15-годишен ученик и се увличах по баскетбола. Един ден вратарят на „Спортклуб” (Пловдив) Сатрикян отказал да играе в деня на мач, ако не му дадат някаква сума. Това се видяло на ръководителите на клуба неприемливо и грозно и те решават да се откажат от услугите му. Сетили се за мен и в час по български разсилният ме извика при директора, точно бях направил някаква беля и си мислех, че е заради нея. В дирекцията обаче ме чакаха ръководителите от „Спортклуб” Карапетков и Коджабашев. Те ми казаха, че ще играя същия ден като вратар на отбора и ме закараха с кола на старото игрище на „Локомотив”. В отбора бяха Петьо Събев, Давид Попов и другите. Представиха ме на тях, дадоха ми вратарско облекло… и започнах. Бяха доволни от мен след мача, в който победихме с 2:0, и в една гостилница на ул. „Отец Паисий” ръководителите на клуба ми дадоха вечеря. На другия ден получих от тях купон за плат за панталони и така започна вратарското ми поприще.
– Кога застанахте на вратата на ЦСКА?
– Играех през 1954 г. като войник в ДНА – Пловдив. Един ден началникът на дома капитан Иванов ми каза да заминавам за София, без да сдавам нищо. Дадоха ми требване, взех пардесюто на по-големия ми брат и се качих на влака. От мерак, защото знаех, че отивам в ЦСКА, стоях през цялото време до прозореца в коридора на вагона. На гарата в София ме чакаха Крум Милев и Борис Трънков. Заведоха ме в хотела на ЦСКА и ме настаниха в една стая с Кирчо Ракаров и Георги Енишейнов.
Първият ми мач в отбора на ЦСКА бе срещу „Черно море”. След това заминахме за Албания и там бяха първите ми международни срещи с армейския тим. Преди това в Пловдив вече бях играл в сборния отбор на града срещу „Спартак” (Москва) и „Шахтьор”. В Тирана срещу местния „Партизан” бе първият ми международен мач с екипа на ЦСКА.
– С кои от футболистите на ЦСКА бяхте в най-близки отношения?
– Може да се каже, че с Кирчо Ракаров, Георги Енишейнов (Белката) и Георги Димитров (Червения) бяхме заедно 22 часа в денонощието. Заедно тренирахме, заедно ходехме на стола, заедно бяхме по квартирите.
– Конкуренцията между вас и Георги Найденов как се отразяваше на приятелството ви?
– Жоро дойде по-късно в ЦСКА. Аз смених Георги Кекеманов (сега също покойник), който пък отиде в ДНА – Пловдив. През септември 1954 г. у нас се проведе голям международен армейски турнир и тогава пристигна Найденов. Геренски напусна и останахме ние с Жоро. Качествата му никой не може да отрече. Той така се подготвяше, че принуждаваше и останалите да правят същото. Не може да не се натоварваш, като го гледаш той какво прави. За Жоро като човек може да се разказва много. Родителите му бяха слепи. При него живееше и сестра му с двете си деца. В чужбина с него спяхме в една стая. Найденов не си купи нищо за себе си. Все гледаше да вземе нещо за близките си. При едно турне, въпреки че аз играех в мачовете, му казах, че съм решил да напусна – имах предложения от„Динамо” (сега „Левски” – Сф) и „Славия”. Жоро участваше в 70% от срещите на ЦСКА и на мен ми се играеше. Той ми отвърна, че и за двамата има място в отбора. Когато мен ме слагаха за титуляр, Найденов се въртеше около мен, радваше се, връзваше ми обувките. Ако играта не ми вървеше, той ме успокояваше с жестове. Разбира се, когато пък Жоро беше на вратата, аз правих същото.
– Спомняте ли си за някой свой слаб мач?
– Имам такъв на 23 септември 1957 г. Тогава ЦСКА се срещна в приятелски мач на стадион „Васил Левски” с „Партизан” (Белград). Още в 10-ата минута Димитър Миланов (Пижо) вкара гол. Само след няколко минути гостите изравниха след моя грешка. Отново поведохме в резултата след хубав гол на Гацо Панайотов. Пак сгреших след 7–8 минути – лека топка, бита от около 30 м, мина между краката ми. Бях сменен с Жоро Найденов. Не останах да гледам второто полувреме, мачът завърши 4:2 за нас. Явих се след това при ръководството на ЦСКА и писках да напусна отбора, да се прибера в Пловдив. Генерал-лейтенант Стою Стоев ме успокои и не ми даде да напусна. Преодоля се и това нещо.
– В кои срещи на „А” националния ни отбор сте били на вратата?
– Срещу Чехия в София – 3:0, с Полша във Варшава – 0:0, и с Германия в Дрезден – 0:1, съм пазил на националния ни „А” отбор. Записал съм и 26 мача с „Б” националния отбор.
– В албума ви видях снимка, на която сте с Копа, Пушкаш и Ди Стефано. Кога сте се срещнали с тези знаменити футболисти?
– Предния ден, преди мача на ЦСКА в Мадрид с „Атлетико” през 1958 г. отидохме да гледаме тренировката на „Реал”. Тя беше с платен вход и на нея присъстваха около 5–6 хиляди души. Тренировката трябваше да започне в 10 ч.
В 10 ч без 5 мин на терена се появиха всички футболисти с екипи, все едно, че ще играят официален мач. Направи ми впечатление, че дори и контузен състезател, който куцаше, излезе на терена. Като го освободиха от занимания, той остана на скамейката на резервите до края на тренировките. Тогава и направихме снимката, която видяхте.
– Кога приключихте състезателната си кариера?
– Завърших кариерата си на футболист през 1963 г. В годините, през които бях в ЦСКА, отборът спечели 9 шампионски титли и 5 пъти взе Купата на Съветската армия. Особено ценя и първото място на Първата лятна спартакиада на СКДА в Лайпциг през 1958 г. В турнира участваха силните отбори на ЦСКА (Сф), ЦСКА (Москва), „Хонвед” (Будапеща), „Дукла” (Прага), „Форверто” (Берлин), „Легия” (Варшава), ЧЧА (Букурещ) и „Партизан” (Тирана).
– Какво беше характерно за футболистите на ЦСКА от вашето поколение?
– Голяма беше обичта ни към нашия клуб. Тя трудно може да се предаде с думи. След като треньорът ни даваше указания преди мача, ние го молихме да ни остави сами. Надъхвахме се един друг и на терена излизахме окрилени.
– Колко години служихте в Българската армия като офицер?
– От 1955 до 1980 г. Още преди да приключа с футболната си кариера, ходех до обяд да работя в техническата работилница на гаража на Министерството на отбраната – специална заповед ни задължаваше да правим това. До 1972 г. бях в този гараж. След това служих като старши помощник по автобронетанковата техника в управление „Военноремонтни бази и заводи”.
– Продължавате ли сега да следите развитието на футбола у нас?
– След приключване на състезателната си кариера през 1963 г. се занимавах с отбора на ПВО и ВВС „Зенит”, но бързо се отказах. Вниманието винаги ми е било към детско-юношеския футбол. Бях председател на такава комисия към БФС. В момента съм секретар на клуба на ветераните на ЦСКА. Никога не съм бил безразличен към проблемите на армейския клуб. Радвам се, че сега ЦСКА е в подем и води убедително в първенството на „А” група. Надявам се отборът да постигне и по-големи успехи от тези, които е имал в недалечното минало.
